Аркадий Стругацки - Трудно е да бъдеш бог

Те отминаха кръчмата и свиха към гората.

— Мога да вървя по-бързо, ако трябва — каза Киун с неестествено твърд глас.

— Глупости! — каза Румата и спря коня. — Би било скучно човек да измине толкова мили и нито веднъж да не се бие. Нима никога не ти се иска да се биеш, Киун? Все разговори, разговори…

— Не — каза Киун. — Никога не изпитвам желание да се бия.

— Тъкмо там е бедата — промърмори Румата, като обръщаше коня и бавно навличаше ръкавиците си.

От завоя изскочиха двама конници и като го видяха, веднага спряха.

— Ей ти, благородни дон! — извика единият. — Я си покажи открития лист.

— Простаци! — с леден глас каза Румата. — Нали сте неграмотни, за какво ви е открит лист?

Той удари коня с коляно и с тръс се насочи към щурмоваците. Страх ги е, помисли си той. Колебаят се… Поне два шамара да им зашия. Не… Нищо няма да излезе. Така ми се ще да излея омразата, натрупана през последното денонощие, но, струва ми се, нищо няма да излезе. Да си останем хуманни, на всички да простим и да бъдем спокойни като богове. Нека те колят и безчинствуват, ние ще бъдем спокойни като богове. Боговете няма закъде да бързат, тях ги чака вечността…

Той се приближи до тях. Щурмоваците неуверено вдигнаха брадвите и се стъписаха.

— Е? — каза Румата.

— Какво значи това? — смутено каза първият щурмовак. — Значи това бил благородният дон Румата?

Вторият щурмовак веднага обърна коня и препусна. Първият продължаваше да отстъпва, отпуснал брадвата.

— Молим за прошка, благородни дон — бързо-бързо говореше той. — Припознахме се. Грешка стана. Държавна работа, винаги може да стане грешчица. Момчетата малко си пийнаха, изгарят от старание… — Той започна да се отдалечава полуобърнат. — Сами разбирате, времето е тежко. Ловим бегълци граматици. Дано благородният дон няма оплаквания…

Румата се обърна гърбом към него.

— Приятен път на благородния дон — с облекчение извика подире му щурмовакът.

Когато той си отиде, Румата тихичко повика:

— Киун.

Никой не се обади.

— Ей, Киун.

Пак никой не се обади. Румата се заслуша и сред бръмченето на комарите долови шумолене на храсти. Киун забързано се промъкваше през полето на запад, нататък, където на двадесетина мили минаваше ируканската граница. Свършено, помисли си Румата. Цялата история свърши. Винаги по един и същи начин. Проверка, предпазливо разменяне на двусмислени приказки… По цели седмици се блъскаш с глупави брътвежи с разни отрепки, а когато срещнеш истински човек, няма време да си поговориш с него. Трябва да го укриеш, да го спасиш, да го изпратиш на безопасно място, а той си отива, без дори да разбере дали е имал работа с приятел или с някой капризен чудак. Пък и ти нищо не си научил за него. Какво иска, какво може, за какво живее…

Той си спомни за Арканар вечер. Солидните каменни къщи на главните улици, веселото фенерче над входа на кръчмата, добродушни, сити търговци пият бира около чисти маси и разсъждават, че светът съвсем не е лош, че цената на хляба намалява, а цената на броните се покачва, че заговорите се разкриват навреме, магьосниците и подозрителните книжници се побиват на кол, а кралят, както винаги, е велик и честит, а дон Реба е безгранично умен и винаги нащрек. „Седнали да измислят!… Светът бил кръгъл. Според мене, дори квадратен да е, няма защо да мътиш ума на хората…“ „От учението, от учението идва всичко, братя! Щастието не било в парите, селякът също бил човек, дори нещо повече — обидни стихчета, и бунтът е готов…“ „Всички на кол да ги набият, братя… Ако мене питаха, какво щях да правя. Направо щях да питам: „Грамотен ли си! На кол! Стихове ли пишеш? На кол! Таблицата за умножение знаеш? Много знаеш, на кол!»“, „Бина, сладурчето ми, още три халби бира и порция задушен заек!“ А по уличния калдъръм — ррррп, ррррррп, ррррп — чаткат с подковани ботуши плещести, червендалести младежи със сиви ризи, с тежки брадви на дясното рамо. „Братя! Ето ги нашите защитници! Нима те ще допуснат? Никога! И моят, моят… На десния фланг. До вчера го пердашех. Да, братя, няма го вече размирното време. Стабилен престол, непоклатимо спокойствие и справедливост. Ура, сиви роти! Ура, дон Реба! Слава на нашия крал! Ех, братя, какъв прекрасен живот настана!…“

А по тъмната равнина на Арканарското кралство, озарена от сиянието на пожарите и искрите на борините, по пътища и пътечки, изпохапани от комари, с разкървавени крака, потънали в пот и прах, измъчени, изплашени, смазани от отчаяние, но твърди като стомана в своето единствено убеждение, бягат, вървят, лутат се, заобикалят постовете стотици нещастници, обявени извън закона само защото знаят и искат да лекуват и учат своя изтощен от болести, затънал в невежество народ; защото подобно на богове създават от глина и камък втора природа, за да украсят живота на непознаващия красотата народ; защото проникват в тайните на природата с надежда, че ще поставят тези тайни в служба на своя неопитен, наплашен от древното суеверие народ… Беззащитни, добри, непрактични, далеч изпреварили своя век…