Аркадий Стругацки - Пикник край пътя

Редрик падна по лице в тревата и тя се разлетя на прах под бузата му и той заскърца със зъби от яд, че не им провървя. Лежеше, като се стараеше да не се движи, все още надявайки се, че може да им се размине, макар и да разбираше, че бяха се нагреели. Жегата се усилваше, връхлиташе, обгръщаше цялото тяло като хавлия, напоена с вряла вода, потта заля очите му и малко позакъснял, Редрик извика на Артър: „Не мърдай! Търпи!“ И сам взе да търпи.

И щеше да изтърпи, и всичко щеше да свърши мирно и тихо, само щяха да се поизпотят малко, но Артър не издържа. Или не беше чул какво му извикаха, или премного се беше уплашил, а може би го беше напекло още по-силно, отколкото Редрик, но във всеки случай той престана да се владее, скочи и стенейки, слепешката се втурна назад, подгонен от неразумния инстинкт — точно там, където вече никак не биваше да бяга. Редрик едва успя да се надигне, хвана го с две ръце за крака и той с цялото си тяло се сгромоляса на земята, като вдигна облак от пепел, изпищя с неестествено висок глас, срита с другия крак Редрик в лицето, затръшка се, задърпа се, но Редрик, който също трудно разсъждаваше от болка, изпълзя върху него, като притискаше обгорялото си лице към коженото яке и се стараеше да смаже, да затрие в земята с две ръце гърчещата се глава, хванал я за дългите коси, като удряше бясно с обувки, с колене по краката, по земята, по задника. Той смътно чуваше стоновете и мученето, носещи се изпод него и своя собствен дрезгав рев: „Стой мирно, ще те убия…“, а върху него все връхлитаха и връхлитаха камари нажежени въглени, дрехите по него вече горяха и кожата цвърчеше, издуваше се на мехури и се пукаше по краката и хълбоците и той, заврял чело в сивата пепел, трескаво мачкаше с гърди главата на този проклет сополанко, не издържа и закрещя с всичка сила…

Не помнеше кога свърши всичко. Само разбра, че отново може да диша, че въздухът отново стана въздух, а не нажежена пара, изгаряща гърлото и си даде сметка, че трябва колкото може по-скоро да се махнат от този дяволски мангал, докато пак не е изсипал отгоре им своята жарава. Той се смъкна от Артър, който лежеше съвсем неподвижно, стисна здраво под мишница двата му крака и като си помагаше със свободната ръка, запълзя напред, без да сваля очи от чертата, зад която отново започваше тревата — мъртва, изсъхнала, остра, но истинска — сега тя му изглеждаше най-великата обител на живота. Пепелта скърцаше между зъбите му, обгорялото лице току се заливаше с останки от зноя, потта се лееше направо в очите — сигурно защото не бяха му останали нито вежди, нито ресници. Артър се влачеше подире му, като сякаш нарочно се вкопчваше в земята с проклетото си яке, попареният гръб на Редрик гореше, а при всяко мърдане раницата се забиваше в обгорелня му врат. От болката и задухата той помисли с ужас, че е объркал посоката и вече няма да достигне чертата. От страх заработи още по-бързо със свободния лакът и коленете, като от пресъхналото му гърло се изтръгваха най-мръсните псувни, които му идваха в главата, а после изведнъж си спомни с някаква безумна радост, че в пазвата му има почти пълна манерка, другарче мило, само да допълзи, ето още малко, давай, Ред, давай, Рижи, ха така, ето, ето още мъничко.

После дълго лежа, потопил лицето и ръцете си в хладната ръждива вода, с наслаждение вдишва лъхащата го гнила прохлада. Сто години би лежал така, но се насили да се надигне и като застана на колене, свали раницата, добра се на четири крака до Артър, който все още лежеше неподвижно на трийсетина крачки от блатото и го обърна по гръб. М-да, беше красиво момчето. Сега тази приятна муцунка мязаше на сиво-черна маска от опечена кръв и пепел и няколко секунди Редрик разглежда с тъп интерес издълбаните бразди на тази маска — следи от буците и камъните. После се изправи на крака, хвана Артър под мишницата и го помъкна към водата; Артър дишаше хрипливо и от време на време издаваше слаби стонове. Редрик го хвърли по лице в най-голямата локва и падна до него, отново преживя насладата от мократа ледена ласка. Артър забълбука, раздвижи се, протегна ръце под себе си и надигна глава. Очите му бяха облещени, жадно поемаше въздух, плюеше и кашляше. После в погледа му проблесна разум и той се спря на Редрик.

— Пф-фу-у… — каза и повъртя глава, като разпръска с лице мръсната вода. — Какво беше това, мистър Шухарт?

— Смъртта беше — неясно промърмори Редрик и се закашля. Опипа лицето си. Болеше го. Носът му беше подпухнал, но веждите и ресниците, странно наистина, но си бяха на мястото. И кожата на ръцете също се оказа цяла, само дето малко бе почервеняла. Сигурно и бутовете му не бяха изгорени до кокал… Той ги опипа — не, явно не е стигнало до костите, даже панталоните бяха здрави. Просто бе попарен като с вряла вода…