Аркадий Стругацки - Обитаемият остров

— Качвайте се… бързо! — каза вече зад кормилото.

После се озърна и през рамо погледна димния стълб, оцветен от пламъци.

— Какво хвърлихте там? — попита той безнадеждно.

— Термична бомба.

— В мазето или във вестибюла?

— В мазето — отвърна Максим.

Странник простена, поседя малко с отметната глава, после включи мотора. Машината се затресе и задрънча.

— Хайде качвайте се най-после! — закрещя той.

— Какъв е тоя? — попита Вепър. — Хонтиец ли е?

Максим поклати глава, рязко издърпа задната заклинена врата и му каза:

— Влезте.

После заобиколи колата и седна до Странник. Автомобилът подскочи, нещо в него засвири, пропука, но той вече се носеше по шосето с нелепо поклащане, с дрънчене на незатварящите се врати и с гръмки изстрели от заглушителя.

— И какво мислите да правите сега? — попита Странник.

— Почакайте… Кажете поне кой сте вие!

— Аз съм сътрудник на Галактическата сигурност — горчиво каза Странник. — Тук съм вече пет години. Ние готвехме спасение за тази нещастна планета. Готвехме го щателно, акуратно, с прогнозиране на всички възможни последствия. На всички, разбирате ли? Аз трябва да ви питам кой сте вие! Кой сте вие, че се навирате в чужди работи, обърквате всичките ни планове, взривявате, стреляте… кой сте вие?!

— Аз не знаех… Откъде можех да знам?

— Разбира се, че не сте знаел. Но знаете, че самодейните намеси са забранени, та вие сте работник от ГСТ… Трябваше да знаете… На Земята майка му едва не полудява… някакви момичета непрестанно се обаждат да питат… баща му си остави работата… Какво смятахте да правите по-нататък?

— Да ви застрелям.

— Какво-о?

Колата се залюля.

— Да — покорно каза Максим. — Какво ми оставаше да правя? Казаха ми, че вие сте главният негодник тук и… — той се запъна.

Странник косо го изгледа с кръглото си зелено око:

— И в това не беше трудно да се повярва, нали?

— Да.

— А после?

— После трябваше да започне революция.

— Откъде-накъде?

— Но нали Центъра е разрушен… вече няма излъчване…

— Е, и?

— Сега те веднага ще разберат, че са угнетени, че животът им заникъде не е, ще се вдигнат…

— Къде ще се вдигнат? — печално попита Странник. — Кой ще се вдигне? Огненосните Творци са живи и здрави. Легионът е цял и невредим, армията е мобилизирана, в страната има военно положение… На какво се надявахте?

Максим захапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочие, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…

— Те сами ще разчитат — той посочи през рамо към Вепър. — Ето този човек например, нека сам да разчита… Моята работа беше да им дам възможността…

— Вашата работа… — промърмори Странник. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви намеря…

— Да, навярно. Другия път ще имам пред вид.

— Още днес отлитате за Земята — твърдо каза Странник.

— Нямам намерение — възрази Максим.

— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странник. — На тази планета аз ще си имам достатъчно грижи и без вас. Вземете си вашата Рада и заминавайте.

— Рада у вас ли е? — бързо попита Максим.

— Да, отдавна. Жива и здрава е, не се безпокойте.

— За Рада ви благодаря. Много ви благодаря…

Колата влезе в града. На главната улица бучеше, изпускаше дим и бавно се въртеше чудовищно задръстване. Странник сви в странична улица и пое през крайните квартали. Всичко тук беше мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха с ръце зад гърба и с бойни каски военни полицаи. Да, тук бързо бяха реагирали на събитията — обща тревога, всички по местата! Още щом са се опомнили от депресията.

„Може би не трябваше да взривявам направо? Може би трябваше да действувам по плана на прокурора?… Не, не, массаракш! Нека всичко върви както е тръгнало. Нека той не ми се кара напразно. Нека те сами се ориентират, те непременно ще се ориентират, щом главите им се прояснят…“

Странник отново излезе на магистралното шосе. Вепър деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:

— Бъдете така добър, оставете ме тук. Ето тук, дето стоят хората…

До вестникарската будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на дългите си сиви палта, стояха пет души; никой друг нямаше по тротоарите, изглежда депресионният удар беше наплашил хората и те се бяха изпокрили.

— А какво мислите да правите? — попита Странник, намалявайки скоростта.

— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време…