Аркадий Стругацки - Обитаемият остров

Дотича до асансьора, като само за секунда спря, за да погледне господа офицерите, изпаднали в депресия. Беше тежка гледка: и тримата плачеха, хвърлили автоматите си; нямат сили дори да избършат сълзите си. „Добре, добре, поплачете за моя Гай, поплачете за Птица… за Гел… за моя Горски… Навярно не сте плакали от детството си насам; във всеки случай никога не сте плакали за онези, които сте убивали. Поне преди смъртта си поплачете…“

Асансьорът стремглаво го изнесе на повърхността. Анфиладата беше пълна с народ: офицери, войници, капрали, армейци, легионери, цивилни, всичките въоръжени, всичките лежаха или седяха прегърбени, някои плачеха гласно, един бърбореше нещо, тресеше глава и се удряше с юмрук по гърдите… А един се беше застрелял… Массаракш, страшна работа беше Черното Излъчване, не напразно Творците го пазеха за черни дни…

Той изтича във вестибюла, като прескачаше безсилно лежащите хора, едва не се изтърколи по каменните стъпала и спря пред колата си, облекчено поемайки дъх — нервите на Вепър бяха издържали; лежеше със затворени очи на предната седалка.

Максим извади от багажника бомбата, освободи я от омаслената хартия, внимателно я взе под мишница и спокойно се върна до асансьора. Внимателно огледа детонатора, пусна часовниковия механизъм, сложи бомбата в кабината и натисна копчето. Кабината потъна, отнасяйки към преизподнята огненото езеро, което щеше да се излее на свобода след десет минути. Или по-точно след девет минути и някакви секунди…

Когато се върна в колата, Максим внимателно сложи Вепър така, че да бъде горе-долу изправен, седна зад кормилото и изкара колата от паркинга. Сивото здание надвисваше над него — тежко, нелепо, обречено, препълнено с обречени хора, неспособни нито да се движат, нито да разбират ставащото.

Това беше страшно змийско гнездо, натъпкано с най-отбрана пасмина — специално, грижливо подбрана, за да превръща в пасмина всички, до които достига отвратителната магия на излъчването. „Всички там са врагове, всеки от тях нито за секунда не би се поколебал да направи на решето, да предаде, да разпъне мен, Вепър, Зеф, Рада, всичките ми приятели и любими… И все пак добре, че едва сега си спомних за това. Преди тази мисъл щеше да ми попречи. Щях да си спомня веднага за Риба… Единственият човек в обреченото змийско гнездо, пък и той — Риба… Впрочем… какво знам за нея, в края на краищата? Че ме учеше да говоря и ми оправяше леглото? Остави я на мира, Максим, прекрасно разбираш, че работата не е в Риба. Работата е в това, че от днес ти излизаш да се биеш не на живот, а на смърт, както се бият тук, и ще се биеш с глупаци — със злобни глупаци, опиянени от излъчването; с хитрите невежи, алчни глупаци, които насочваха това излъчване; с благоустремените глупаци, които искрено желаят да превърнат с помощта на същото излъчване бесните кукли в мили и псевдодобри кукли… И всички те ще се мъчат да убият и теб, и твоите приятели, и твоето дело… Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта. Правилно. Горчива, страшна правилност… Това, което направи днес, тук се нарича подвиг. И Вепър доживя този ден; и в този ден вярваха, както се вярва в хубава приказка, Горски, Птица, Зеления, и Гел Кетшеф, и моят Гай, и още десетки, стотици, хиляди хора, които никога не съм виждал… И въпреки това ми е лошо. И ако искам по-нататък да ми се доверяват и да вървят след мен, аз никога и на никого не трябва да разказвам, че извърших главния си подвиг не тогава, когато тичах и скачах под куршумите, а сега, когато още имам време да отида и да обезвредя бомбата, а вместо това се нося все по-далеч и по-далеч от прокълнатото място…“

Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странник… „И сега вече знам защо… Нима Странник още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването, че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска? Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол, най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко» — каза прокурорът и боязливо се озърна… Не, не всичко. Ти изпревари Странник, Мак. Победи дявола. И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата, Мазола, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странник трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странник и да задържа позициите няколко часа, докато армията и Легионът не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странник навярно не знае, няма откъде, в цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“