Борис Стругацки - Безсилните на този свят

Вадим спря да чете. Замени „ниския таван“ с „провисналия“ и прелисти няколко страници.

„20.08. През нощта се разрази ураган. Примусът изгасна, палатката се разтресе и нещо падна върху мен. Две колчета се извадиха. Масата отхвръкна на 10 метра, капакът на тенджерата — на 20, една чиния на 50 метра…

Мина ми през ума, че всеки алтернативен вариант на историята съдържа повече социална ентропия от реално осъществения. Или с други думи: историята се развива по такъв начин, че социалната ентропия не нараства. Втората теорема на Клио. (А как е със Смутните времена? Чингисханове, тамерлани, атили? Това са микропространства на историята, микрофлуктуации. И изобщо кой знае: ако в детството си Темучин 2 2 Истинското име на Чингис хан. — Бел.ред. се беше разболял от дифтерит, може би щеше да се появи негов заместник, който пак щеше да подпали половината свят…)“

„21.08. Пак съм сам. Сражавам се с кравите като лъв. Всяка тичаща крава е с изпъната опашка, а краят й виси свободно, та ти се струва, че кравата насмешливо ти маха с ръчичка. Трябва да отбележа, че кравата е най-страшното животно на света. (Хантър не е прав; той смята, че е леопардът; глупости!) Бях разгромен. Два пъти бутаха противотежестите, радиостанцията не работи. Два пъти обърнах бика в бягство, но на третия той дойде от запад и внезапно изникна на три крачки зад гърба ми. Риеше с копито земята, виреше рогата си към мен и разтваряше пастта си с хриптене, очевидно ме псуваше грозно…“

Последната записка беше отпреди седмица:

„29.08. Сам съм. Върху сандъка има сопа, до мен — купчина камъни. Върху психометъра лежи рогатка и запас от заряди. Чакам врага, но той е толкова омаломощен от жегата, че дори и не помисля да напада, само се чеше яростно в триангулачния знак от трети клас…“

Взе писалката, отново погледна към Елбрус, вдъхновявайки се, и написа:

„Измина още една седмица. Добра беше — топла и без дъждове. Макар че през утрините вече има скреж и носът ми мръзне, непокрит от спалния чувал. Времето си тече, а изобщо не ми се ще да пиша. Сега сме на Харбас с Тимофей. Всеки ден едно и също. Ставаме, хапваме грахова супа и четем и препрочитаме стари списания. И, разбира се, спорим за всяко нещо, отнасящо се до личността. После запалваме примуса, свещ и играем на шах, като пак спорим за същото. Тимофей е странен човек. Командорът веднъж каза за него със замислен глас: «Интересно, колко „с“ има в думата „Сищенко“?»…“

Странният човек Тимофей се обади:

— Приемайте гости. Отдавна не сме го виждали.

Оказа се, че е пристигнал Мохамед. В цялото си диво, мърляво, небръснато, хищно, гърбоносо великолепие, което предизвикваше у Тимофей Евсеевич първобитен ужас. Този път, елегантно наклонен на седлото, той държеше с дясната си ръка емайлирана кофа. Както веднага стана ясно, пълна с месо. По-точно с овче месо.

— Началството го изпраща — обясни Мохамед, като спря коня и подаде кофата на Вадим.

Той я пое и извика:

— Тимофей Евсеевич. Елате, ако обичате.

Тимофей излезе от кухненската палатка, взе кофата и веднага се скри на своя територия. Само погледна внимателно изпод рошавите си вежди към Мохамед. Последният, много доволен от произведеното впечатление, блесна с два реда стоманени зъби и рече подир него:

— Върни кофата, а?

Вадим му предложи:

— Слез да поседнем.

— Благодаря, от сутринта седя — отвърна гостът.

— Чай ще пийнем — настояваше Вадим.

— Благодаря. Трябва да вървя. Началството. Гости ли чакаш? — попита той внезапно.

— Гости ли? Какви гости. Никого не чакам.

— А къде е командирът?

— Отиде на разузнаване. Довечера ще се върне.

Тимофей Евсеевич отново се появи, вече с празна кофа. Мохамед я пое, погледна надясно, после наляво и каза небрежно:

— Значи не чакаш гости? — И без да дочака отговор, пришпори коня.

— Ей, Мохамед! Кога ще си приберете бика? — попита Вадим.

Мохамед се обърна и каза наставнически:

— Това е лош бик. Взимай камък и го удряй между рогата. С всичка сила. Той от друго не разбира. Лош бик. Взимай голям камък и между рогата…

— Свежо решение — каза Вадим. — Ще промени живота към по-добро.

Мохамед повече не се обърна — леко поклащайки се в седлото, той се спусна по склона, по сипея, на север, към обгърнатата от сива мъгла скалиста планина, знаменита не само с чаровното име Зъбите на тъщата, но и с автомобилното състезание, чието название в превод означаваше Вредно За Душата. Тимофей Евсеевич се обади свадливо: