Борис Стругацки - Безсилните на този свят

Отначало той говореше така, както се беше подготвил — сухо, безстрастно и внимателно, сякаш вървеше опипом по минно поле, но постепенно се разгорещи. Това отвратително, долно престъпление, дълбоко личната несправедлива обида разчовърка стари рани и той стана страстен и зъл. „Как само посмя, този подъл крадец? Как посмя да посегне на най-святото?“

„…Той, знаете ли, събира марки от английските колонии, а аз от целия свят. Та МОИТЕ английски колонии са два пъти по-добри от неговите и точно това го кара да злобее и да излиза от кожата си… Той е академик, милионер, а кой съм аз? Никой. А колекцията ми е два пъти по-хубава. Той не може да го понесе и е готов на всичко, за да ме опозори — ако не така, то иначе… Отначало разпространяваше за мен клюки, че съм от НКВД… и от КГБ… Гнусотии всякакви. Интригантстваше, за да ме изключат от ръководството на Дружеството. А сега ето — стигна до престъпление…“

…Било през една задушна августовска вечер, наближавала буря, било топло и влажно, Академика — пълен, задъхващ се мъж — непрекъснато се бършел с чудесна копринена кърпа. Точно обядвали и сега пиели чай и приказвали „за редките варианти на ранните марки от Мавриций“. Били сами в апартамента, Полина Константинова им сервирала чая и заминала до понеделник (а това било в петък към осем-девет вечерта). Прозорците били отворени, но полза нямало — толкова било задушно. Всичко започнало очевидно от порива на вятъра: той изведнъж влетял в стаята, прозорците се затворили с трясък, салфетките на масата се разлетели, а той се втурнал да ги хваща. Бутнал чашата, чайника, купичката с бонбоните, още нещо и съборил всичко на пода. Академика с неприличен смях (макар че какво смешно имало в това?) скочил от креслото, спасявайки панталона си от разлетия чай…

… Не, на масата, разбира се, нямало марки. Всички албуми и класьори останали там, където ги разглеждали — на другата маса в ъгъла, до шкафовете с колекцията. Странното било, че някои класьори се оказали на пода, макар до тях да имало не по-малко от три метра. Той не може смислено да обясни как е станало това. Сам не разбира. Сякаш го налегнало умопомрачение. Току-що седял на масичката за чай и ловял летящите салфетки и внезапно, без какъвто и да е преход, вече седял на дивана до отсрещната стена. Академика с трясък затворил прозорците, а четирите класьора лежали на пода и около тях се търкаляли няколко марки.

… Не, тогава той не придал на това никакво значение — само се изплашил да не би изпадналите марки да са се повредили. Но те били цели и невредими. Двамата с Академика веднага ги събрали и сложили по местата им в съответните класьори… Не, той вече не си спомня кои точно марки били. Май Британска Централна Африка. Не е толкова важно — обикновени, за по сто-двеста кинта, нищо особено, затова и не ги запомнил.

… Честно казано, доста подробности от тогавашните събития му се губят, в паметта му цялата онази вечер все едно е покрита с мъгла и има неясноти. Например: имало ли е телефонен звън, или сега само така му се струва? Като че имало. А може и да нямало… Те с Академика топлили ли са още веднъж чайника, или Академика веднага след инцидента си е тръгнал, оправдавайки се с късния час? Не помни. Провал. Неяснота. Едва ли това има значение за задачата, но е факт, че спомените му от онази вечер се виждат като през нефокусиран бинокъл.

„…Той е мръсен, мръсен тип! Внуците му са вече студенти, а той още гони момичетата, пръчът му дърт. И езикът му е мръсен — всяка дума е псувня. Можете ли да си представите — изведнъж ни в клин, ни в ръкав ми съобщава, че е бил на лекар да прави някакви изследвания и те показали, че всичките му сперматозоиди, видите ли, били живи! А?! Пита се какво ме интересуват мен неговите сперматозоиди? Мръсен е той, мръсен и мислите му са мръсни. И е крадец.

… Сега ще ви кажа откровено какво мисля за това: той ме е отровил с нещо. Нали е химик. Сипал ми е в чая някакъв боклук и докато съм лежал в безсъзнание е взел от колекцията каквото му трябва. А класьорите е хвърлил на пода да изглеждат така, все едно вятърът ги е издухал… Не случайно се ползва с лошата слава, че е хипнотизатор: отива при някого уж честно да купи колекцията му, омагьосва го и онзи му я продава на безценица. После се усеща горкият, но е вече късно и нищо не може да се докаже… Нещо повече: академикът е и лауреат! «Как смеете да си помислите лошо за него?! Ай-ай-ай!» А то не е «ай-ай-ай»! Хич даже не е «ай-ай-ай»“…

Юрий слушаше тези объркани, пълни с обвинения жалби почти като страничен слушател — беше близко до припадък. Сърцето му прескачаше и дори трескаво трепваше, като конска кожа под ударите на юздите. Отчаяно се бореше с обземащото го лошо чувство, мъчеше го задух, а в главата му звучеше като развалена грамофонна плоча изречение от някакъв роман: „И тогава аз разбрах за какво ми плащат пари…“ Два пъти улови сърдито неспокойния кос поглед на Работодателя, но отговаряше само с ядосано сбърчени вежди и злобни гримаси в смисъл: „Махай ми се от главата! Гледай си твоята работа.“