Борис Стругацки - Безсилните на този свят

Вървяха край оградата на Парка на Свободата, дъждът се засилваше и минувачите ставаха все по-мокри и черни — приличаха на измъкнали се от водата удавници. Изглеждаха като мъртви, за разлика от Работодателя, дори така потънал в мисли. Не приличаше на Роденовия „Мислител“. Имаше гъста, абсолютно бяла коса и червено, малиново лице като на скандинавски шкипер или на професионален алкохолик.

— В такова време — каза Юрий, изтривайки гъделичкащата го по лицето вода — добрият стопанин и кучето си няма да пусне навън без чадър.

— А кой ще му забрани да вземе чадър, питам аз? — веднага откликна Работодателя, все така дълбоко замислен.

— На кого кой ще забрани?

— На кучето.

Юрий не намери отговор и известно време вървяха мълчаливо покрай ажурната ограда на Парка към паркинга, където бе паркирана нивата на Работодателя — мрачна и мръсна като влекач по време на есенно настъпление. Качиха се и всички стъкла веднага се изпотиха. Работодателя започна да ги бърше с мръсна хавлиена кърпа, а Юрий седеше и мислеше, че в колата адски мирише на котки, макар че от времето, когато бяха откарали Рижик във ветеринарната клиника, бе минало половин година. Котката не бе свикнала да се вози в кола и, обезумяла от страх, опика всичко, накрая и самия Юрий, който изпитваше дълбоко състрадание към нея.

— Едно не разбирам — внезапно проговори Работодателя, който бе избърсал вече стъклата и сега чистеше чистачките. — Не разбирам защо бе нужно така завъртяно и очевидно да лъже.

— И кой така те лъже тебе, горкия? — попита Юрий и веднага професионално застана нащрек.

— Тази жена, червенокосата… Да беше казала, че е настинал. Или са го извикали срочно в службата… А тя „радикулит“, „патерици“, „инжекция“… Каква инжекция при лумбаго?

Юрий го погледна подозрително. Проверява ли? „Тества“ ли, както той обичаше да се изразява? Май не! Работодателя е стиснат, но справедлив.

— Не те излъга за нищо — каза той твърдо.

— Тоест? — Работодателя се обърна с цяло тяло и се вторачи в него със светлозелените си очи.

— Тоест всичко, което ти каза, е истина.

— Гарантираш ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да! — каза Юрий твърдо и за по-голяма убедителност вметна: — Да не мислиш, че напразно ми плащаш!

Работодателя поклати малиновото си лице.

— Не. Надявам се, брато, че не е напразно… Но и не мога да спра да ти се учудвам. Ей Богу. Добре, да тръгваме.

Тръгнаха. Двигателят загрухтя и те поеха по черния мокър булевард „Героите на Шипка“ през безнадеждно падащия дъжд, примесен с мъгла и осветяван от оранжеви лампи. Опасно, пресичайки осевата линия, задминаваха гигантски и безкрайно дълги камиони, после завиха надясно и се гмурнаха в тунела под Площада на Свободата.

Мълчаха и двамата. Юрий мълчеше, предвкусвайки заработената (с пот на чело) двайсетачка. Работодателя си траеше както обикновено. Предстоеше му контакт, а той не бе разговорлив преди контакта, дори преди най-обикновен контакт. А сега предстоеше сложен, който изискваше пълно съсредоточаване на вниманието към обекта.

Мълчаливо пристигнаха на „Елабужка“, мълчаливо слязоха, мълчаливо влязоха във входа. Охранителят Володя, седнал на масичка при входа на АО „Интелект“, приветствено им махна с ръка — те мълчаливо и дружно му кимнаха. Качиха се по широкото старинно стълбище (някога от бял мрамор, а след ремонта от имитация на мрамор) на втория етаж: Работодателя отпред, Юрий на две стъпала след него, почтително, както и се полага на наемен работник. Пред вратата на офиса се спряха и най-сетне издадоха звук: Работодателя с неразбираемо съскане изправи изкривилата се на една страна временна, написана на ръка (от Юрий) табелка:

след което влязоха в приемната.

Тук беше светло и, слава Богу, топло. Секретарката Мириам Соломоновна говореше по телефона. Като ги видя, направи строга физиономия и посочи Работодателя с дългия си черно-червен нокът.

— … Да, вече е тук, една секунда — каза тя в слушалката и като прикри микрофона с ръка, съобщи: — Кугушев е. Много е сърдит, звъни за втори път днес.

Работодателя веднага влезе в кабинета си, а Юрий се съблече и окачи мокрото си палто на закачалката.

— Искате ли кафе? — попита го Мириам Соломоновна. Пълната й фигура изразяваше стремителна готовност веднага да предложи кафе, чай, чашка бренди, цигара „Уинтър“, да разпечата файл, да сътвори сандвич, да се обади до сервиза, да извика ченгетата, да направи инжекция, да закърпи дупката в джоба, да оправи изкълченото — тя всичко можеше и никога нищо не отказваше. Беше съкровище.