Теодор Стърджън - Ефирно създание

— Прав си. Значи приемаме, че единствените засегнати програми са цветни и реално излъчени. Добре, и какво ни дава това?

— Нищо — призна Бербело. — Но може и да открием. Ела.

Влязохме в асансьора и се смъкнахме три етажа по-долу.

— Не знам дали си чувал, но аз съм телевизионен маниак — съобщи домакинът. — Тук е моята лаборатория. Лаская се с мисълта, че по-добра няма никъде.

Не се и съмнявах. Никога през живота си не бях виждал такова чудо. Наполовина музей, наполовина работилница. Вътре имаше автентични реликви от всеки етап на телевизията през вековете — от първоначалния древен модел със сканиращ диск до последните обемни приемници с атомно захранване. В ъгъла стърчеше изключително сложна апаратура, в която разпознах цветен предавател.

— Хубаво нещо, нали? — запита Бербело. — Да ти кажа, разработи ми го едно от момчетата, дето взимат стипендията „Бербело“.

Не бях чувал за такава стипендия. Почнах да изпитвам истинско уважение към този изумителен човек.

— И как работи? — попитах аз.

— Хамилтън — сопна се той, — работа ни чака. Ако трябва да обяснявам, ще отиде цялата нощ. Но общата идея е, че предавателят излъчва в различни фази. Приемникът отново ги слива по определен начин. Възниква неправилна вибрация — вибрация в самите електромагнитни вълни и получаваме съвършено нов тип вълна, която все пак се приема със стандартен телевизор.

— Ясно — излъгах аз. — И какво смяташ да правиш?

— Смятам да излъча предаване оттук до имението си на север. Дотам има осемстотин мили, би трябвало да е достатъчно. Сигналите ще се приемат там и автоматично ще дойдат обратно по кабел. — Той посочи един стандартен приемник. — Ако има разлика между излъченото и приетото, може би ще открием къде е бедата.

— Ами федералните служби? — запитах аз. — Да речем… смешно звучи, но да речем, че излязат същите пиперливи приказки, както в моята „Раковина“?

Бербело изсумтя.

— Нямай грижа. Предаването ще е с насочен лъч. Никой друг телевизор не може да го приеме.

Какъв човек! За всичко бе помислил.

— Добре — рекох аз. — Да започваме.

Бербело дръпна два шалтера и седнахме срещу предавателя. Лумнаха прожектори и с помощта на безброй бутони Бербело намести камерите малко над приемника, тъй че да гледаме и да се виждаме, без да въртим глави. После кимна и аз се пресегнах да включа телевизора.

Бербело погледна часовника си.

— Ако всичко върви както трябва, имаме някъде между десет и трийсет минути до първите смущения.

Гласът му имаше леко метално звучене. Разбрах, че идва от телевизора.

Приемникът загря и образите се проясниха. Обзе ме странно чувство. Видях как двамата с Бербело седим един до друг — все едно пред огледало, само че образите не бяха обърнати. Лепнах разперена длан пред носа си и моят образ ми върна комплимента.

— По-кротко, мой човек — каза Бербело. — Ако получим същите смущения, твоят образ ще направи нещо подобно.

И той се изкиска.

— Адски си прав — рече приемникът.

Двамата с Бербело се спогледахме, после зяпнахме екрана. Лицето на Бербело изглеждаше същото, но моето се хилеше най-лукаво. Бербело спокойно погледна часовника.

— Осем минути и четирийсет и шест секунди — каза той. — Всеки път все по-бързо. Ако продължава така, скоро ще почва едновременно с началото на предаването.

— Не преди за започнете излъчване по график — отвърна образът му.

Той явно съвсем се бе разграничил от Бербело. Гледах го и немеех.

Бербело стоеше до мен със застинала физиономия.

— Видя ли? — прошепна той. — Трябва малко, за да се опомни. Дотогава е мое копие.

— И какво означава това? — изпъшках аз.

— Не питай — рече кралят на парфюмите.

Седяхме и гледахме. Мили Боже, точно същото правеха и нашите образи. Гледаха нас!

Бербело реши да опита с пряк въпрос.

— Кои сте вие? — запита той.

— На какви ти приличаме? — отвърна моят образ и двамата се разкискаха гръмогласно.

Образът на Бербело смушка моя в ребрата.

— Май ги стреснахме, а, братче?

— Стига глупости! — повиши глас Бербело.

Удивително, но веселието замря.

— Добре де — жално рече моят образ. — Нищо не сме казали. Не се ядосвай. Дай да се позабавляваме. Лично на мен ми е весело.

— Ама те са като хлапета! — възкликнах аз.

— Мисля, че си прав — каза Бербело.

— Слушайте — обърнах се аз към образите, които чакаха нетърпеливо. — Преди да се веселим, искам да кажете кои сте, как идвате през приемника и как успяхте да съсипете три програми.