Джордж Оруел - 1984

— Помниш ли — попита той — дрозда, който ни пееше в онзи първи ден в края на горичката?

— Той не пееше за нас — каза Джулия. — Той пееше за свое удоволствие. Дори не и за това. Той просто пееше.

Птиците пееха, пролите пееха, партията не пееше. По целия свят, в Лондон и Ню Йорк, в Африка и Бразилия, в тайнствените забранени земи отвъд границите, по улиците на Париж и Берлин, в селата из безкрайните руски степи, по тържищата в Китай и Япония — навсякъде се извисяваше същата здрава, непобедима фигура, придобила чудовищни размери от работа и раждания, която се трудеше от първия до последния си ден и пак пееше. Един ден от тези могъщи слабини щеше да се пръкне раса от разумни същества. Вие сте покойници; бъдещето принадлежи на тях. Но вие можете да споделите това бъдеще, ако поддържате разума си жив — така както те поддържат тялото си, — и ще предавате тайното учение, че две и две правят четири.

— Ние сме покойници — промълви той.

— Ние сме покойници — послушно повтори Джулия.

— Вие сте покойници — изрече стоманен глас зад тях…

Те отскочиха един от друг. Стомахът на Уинстън сякаш се беше свил на топка. Виждаше бялото около гледците в очите на Джулия. Беше съвсем прежълтяло. По скулите й изпъкваха неизтритите още петна руж, сякаш се бяха отделили от кожата под тях.

— Вие сте покойници — повтори стоманеният глас.

— Зад картината — прошепна Джулия.

— Зад картината — каза гласът. — Останете на местата си. Не мърдайте, докато не ви заповядат.

Почваше се, най-сетне се почваше! Не можеха да сторят нищо, освен да се гледат в очите. Да се спасят с бягство, да се измъкнат от къщата, преди да е станало твърде късно — такова нещо изобщо не им мина през ум. Немислимо бе да не се подчинят на стоманения глас иззад стената. Чу се щракане, сякаш от превъртане на ключ, и трясък от счупено стъкло. Картината падна на пода и на мястото й се появи телекран.

— Сега могат да ни видят — каза Джулия.

— Сега можем да ви видим — каза гласът. — Отидете в средата на стаята. Застанете с гръб един към друг. Сложете ръце зад главите си. Не се докосвайте.

Те не се докосваха, но му се струваше, че усеща как се тресе тялото на Джулия. Или може би се тресеше самият той. С усилие спря тракането на зъбите си, но не можеше да овладее коленете си. Вътре и вън от къщата се чуваше тропотът на ботуши. Дворът сякаш бе пълен с хора. Влачеха нещо по калдъръма. Песента на жената внезапно бе спряла. Прокънтя силен, гръмовен металически звук, сякаш бяха изритали коритото през целия двор, после се разнесоха гневни викове, които преминаха в рев от болка.

— Къщата е обкръжена — каза Уинстън.

— Къщата е обкръжена — каза гласът.

Той чу как зъбите на Джулия изтракаха.

— Мисля, че е време да се сбогуваме — каза тя.

— Време е да се сбогувате — каза гласът.

А после се намеси съвсем различен глас, тънък и възпитан, който се стори познат на Уинстън:

— И понеже засегнахме темата: „Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата!“

Нещо се срути върху леглото зад гърба на Уинстън. През прозореца се показа краят на стълба, който бе разбил рамката. Някой се катереше отвън. По стъпалата се чу тропот на ботуши. Стаята се изпълни с яки мъже в черни униформи, с подковани ботуши и палки в ръцете.

Уинстън вече не трепереше. Дори не мигаше. Само едно беше важно: да не мърда, да не мърда, да не им дава повод да го ударят! Срещу него се изправи мъж с тежката челюст на професионален боксьор и процеп вместо уста и започна замислено да поклаща палката си, стисната с палеца и показалеца. Погледът на Уинстън срещна неговия. Почти непоносимо беше чувството на голота, което изпитваше с ръце зад главата и с незащитени лице и тяло. Мъжът показа върха на белия си език, облиза мястото, където трябваше да бъдат устните, и отмина. Чу се още един трясък. Някой беше взел от масата стъкленото преспапие и го беше разбил в каменната плоча на камината.

На килима се изтърколи късчето корал, миниатюрна розова топчица като захарна розова пъпка от торта. Колко мъничко, помисли си Уинстън, колко мъничко е било всъщност. Зад него се чу как някой изохка от болка и тъп звук от удар, а той получи силен ритник по глезена, който едва не го събори. Един от мъжете беше ударил с юмрук Джулия в слънчевото сплитане и я беше превил като сгъваем метър. Тя се гърчеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх. Уинстън не смееше да извърне глава и на милиметър, но от време на време пред очите му попадаше сивосинкавото й давещо се лице. Дори в ужаса си той сякаш усещаше болката със собственото си тяло, непоносимата болка, която въпреки всичко не бе така жестока, както борбата й за глътка въздух. Знаеше какво изпитва тя: страхотна, умъртвяваща болка, неотслабваща за миг, но все още предстояща, защото тя най-напред трябваше да си поеме дъх. После двама мъже я хванаха за краката и раменете и я изнесоха от стаята като чувал. Уинстън зърна обърнатото й надолу лице, прежълтяло и изкривено, със затворени очи и все още с петна руж на двете скули; такава я видя за последен път.