Джордж Оруел - 1984

Уинстън чу тишината така, както се чува нов звук. Стори му се, че от известно време Джулия е прекалено неподвижна. Лежеше на една страна, отвита от кръста нагоре, с ръка под бузата и тъмен кичур коса върху очите. Гърдите й се повдигаха бавно и равномерно.

— Джулия.

Мълчание.

— Джулия, спиш ли?

Мълчание. Тя спеше. Той затвори книгата, сложи я внимателно на пода, легна и издърпа одеялото върху двамата.

Все още, помисли си той, не бе открил разковничето. Разбираше как, не разбираше защо. Глава I, както и глава III, всъщност не му разкри нищо, което той не знаеше, тя само систематизира вече познатото. След като я прочете обаче, разбираше по-добре от преди, че не е луд. Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината, дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд. Жълт лъч от залязващото слънце падаше през прозореца косо върху възглавницата. Уинстън затвори очи. Слънчевият лъч върху лицето му и допирът до гладкото женско тяло го изпълваха със силно, сънливо чувство на увереност. Той беше в безопасност, всичко беше наред. Потъна в сън, промърморвайки „Здравият разум не се поддава на статистика“, с чувството, че тази забележка съдържа дълбока мъдрост.

Като се събуди, му се стори, че е спал дълго, но старомодният часовник му показа, че е само двайсет и трийсет. Подремна още малко; после от двора долетя обичайният гръден глас:

Сладникавата песен, изглежда, бе все така популярна. Носеше се отвред. Беше надживяла „Песента на омразата“. Джулия се събуди от пеенето, протегна се сладко и стана.

— Гладна съм — каза тя. — Хайде да сварим още кафе. По дяволите! Печката е изгаснала и водата е студена — тя разтърси печката. — Свършила се е нафтата.

— Сигурно можем да вземем от стария Чарингтън.

— Странно, проверих и беше пълна. Ще се облека — добави тя. — Като че ли захладнява.

Уинстън също стана и се облече. Неизтощимият глас не млъкваше:

Закопчавайки колана на комбинезона си, той пристъпи към прозореца. Слънцето трябва да се бе скрило зад къщите, дворът бе потънал в сянка, калдаръмът беше мокър, сякаш току-що измит, и му се стори, че и небето е измито — толкова свежа и светла е синевата между комините. Жената неуморно сновеше напред-назад, ту се навеждаше, ту се изправяше, запяваше и млъкваше и простираше все нови и нови пелени. Той се почуди дали тя не изкарва прехраната си с пране или просто робува на двайсет или трийсет внуци. Джулия беше застанала до него; двамата в захлас наблюдаваха яката фигура долу. Както гледаше жената в характерната й поза, с дебелите ръце, протегнати към въжето, с изпъкналите, мощни като на кобила хълбоци, за първи път го порази мисълта, че е красива. Никога досега не му бе хрумвало, че тялото на петдесетгодишна жена, раздуто до чудовищни размери от раждания, после загрубяло от непосилна работа и заприличало на презряла ряпа, може да бъде красиво. Но така беше, пък и защо не? — помисли си той. Набитото ръбато тяло, все едно гранитен отломък, с напукана червена кожа, напомняше за тялото на момиче така, както плодът на шипката — на шипковия цвят. Защо трябва плодът да се поставя по-ниско от цвета?

— Красива е — промърмори той.

— Поне метър е широка в ханша — каза Джулия.

Той с лекота обхвана гъвкавата талия на Джулия. Телата им бяха долепени от хълбоците до коленете. От техните тела никога нямаше да се роди дете. Това беше единственото, което никога нямаше да успеят да постигнат. Само устно, само мислено те можеха да предадат тайната си. Жената долу не притежаваше разум, тя притежаваше само силни ръце, топло сърце и плодовита утроба. Почуди се колко ли деца е родила. Нищо чудно да са петнайсет. Преминала е през краткия си разцвет, вероятно година е била красива като дива роза, а после изведнъж се е издула като наторяван плод, станала е груба и червендалеста и повече от трийсет години животът й представлява пране, чистене, шиене, готвене, метене, лъскане, кърпене, чистене — първо за децата, после за внуците. И след всичко това тя продължаваше да пее. Мистичното преклонение, което изпитваше към нея, някак се примеси с отблясъка на светлото безоблачно небе, простряно далеч зад комините в безкрая. Странно беше да се помисли, че небето е едно и също навсякъде — в Евразия и в Изтазия, както и тук. И хората под това небе също много си приличаха — навсякъде, по целия свят, точно такива стотици хиляди милиони хора, неподозиращи за съществуването на други такива хора, разделяни от стени на омраза и лъжи — те така и не се бяха научили да мислят, но трупаха в сърцата, утробите и мускулите си силата, способна един ден да преобърне света. Ако имаше надежда, тя беше в пролите! Без да е прочел до края книгата, той знаеше, че това трябва да е заключителното послание на Голдщайн. Бъдещето принадлежеше на пролите. А можеше ли да е сигурен, че когато дойде тяхното време, светът, който те ще построят, няма да е толкова враждебен за него, Уинстън Смит, колкото и светът на партията? Можеше, защото поне щеше да е свят на здравия разум. Където има равенство, може да има и здрав разум. Рано или късно щеше да стане, силата щеше да се прероди в съзнание. Пролите бяха безсмъртни, не можеше да има съмнение, достатъчно бе да се погледне юначната фигура в двора. Накрая те ще се пробудят. А дотогава, дори да е след хиляда години, те щяха да оцелеят въпреки всичко, като птици, предаващи една на друга жизнеността, от която партията е лишена, и при това не може да убие.