Джордж Оруел - 1984

Променянето на миналото е необходимо по две причини, едната от които е спомагателна, така да се каже, предпазна, и се състои в следното: партийният член, подобно на пролетария, понася сегашните жизнени условия отчасти защото не може да направи сравнение. Той трябва да бъде откъснат от миналото по същия начин, както и от чуждите страни, защото е необходимо да вярва, че живее по-добре от дедите си и че жизненото му равнище постоянно се повишава. Най-важната причина обаче за променянето на миналото е необходимостта да се гарантира непогрешимостта на партията. Речите, статистическите данни и всевъзможните други документи трябва постоянно да се осъвременяват, за да се покаже, че прогнозите на партията за всичко са верни. Освен това никога не бива да се признава, че са били извършени промени в учението или в политическото разположение на силите. Защото, да промениш възгледите си или дори политиката си, е признак на слабост. Ако например Евразия или Изтазия (няма значение коя точно) е врагът в момента, то тя винаги е била врагът. И ако фактите говорят друго, значи трябва да бъдат променени. Така историята постоянно се пренаписва. Всекидневното фалшифициране на миналото, извършвано от Министерството на истината, е така необходимо за стабилността на режима, както и репресиите, и следенето, провеждани от Министерството на любовта.

Основно положение в ангсоц е променливостта на миналото. Твърди се, че събитията от миналото не съществуват обективно, а се съхраняват само в документи и в човешката памет. Миналото е това, което единодушно се твърди в документите и спомените. И след като партията упражнява пълен контрол върху всички документи и върху умовете на своите членове, следва, че миналото е такова, каквото го иска партията. Оттук също следва, че въпреки променливостта на миналото то в нито един момент не е било променяно. Защото, когато се пресъздава такова, каквото е нужно сега, тази нова версия е миналото и никакво друго минало не може да съществува. Това важи дори когато се налага едно и също събитие да се промени неузнаваемо няколко пъти за една година. Във всеки един миг абсолютната истина принадлежи на партията, а абсолютното, естествено, никога не би могло да бъде различно от това, което е сега. По-нататък ще стане ясно, че контролът върху миналото зависи преди всичко от упражняването на паметта. По чисто механичен път всички писмени документи могат да се приведат в съответствие с настоящата правоверност. Но е необходимо и да се помни, че събитията са се случили по желания начин. И ако е необходимо да се пренаредят спомените или да се подправят документите, то също така е необходимо и да се забрави, че това е било направено. Този фокус може да се усвои както всяко друго умствено упражнение. Той се научава от множеството партийни членове и, разбира се, от всички, които са както интелигентни, така и правоверни. На старговор това се нарича съвсем откровено „контрол върху действителността“. На новговор се нарича „двумисъл“, въпреки че „двумисъл“ включва още много други неща.

Двумисъл означава способността да се придържаш едновременно към две противоположни убеждения и да ги приемаш и двете. Партийният интелигент знае в каква насока трябва да променя спомените си, следователно знае, че преиначава действителността, но с помощта на двумисълта той уверява себе си, че действителността не е изопачена. Този процес трябва да бъде съзнателен, защото в противен случай няма да се осъществи с нужната прецизност, но освен това трябва да бъде несъзнателен, защото иначе ще внуши чувството за измама и, следователно, за вина. Двумисълта е същността на ангсоц, тъй като най-съществената дейност на партията е да използва съзнателната измама, запазвайки същевременно целеустремеността, присъща на пълната честност. Абсолютно наложително е да се лъже преднамерено и едновременно искрено да се вярва в лъжите, да се забравя неудобният факт, а после да се изважда отново от забравата точно за толкова, колкото е необходимо, за да се отрече съществуването на обективната действителност, като през цялото време се държи сметка за отречената действителност. Дори при употребата на думата двумисъл трябва да се прибягва до двумисъл. Защото, когато човек употребява думата, той признава, че преиначава действителността; чрез следващо прилагане на двумисълта той изтрива това признание: и така до безкрай, като винаги лъжата е една крачка пред истината. В последна сметка именно с помощта на двумисълта партията е била в състояние и по всичко изглежда, ще е в състояние още хиляди години да спира хода на историята.