Емилиян Станев - Антихрист

Хората на Шеремет бег отвориха вратата и настояваха да ме отведат, но аз ги отпратих. И като видях, че нямам време да разкажа какво научих в Романя, помолих те да благословиш бъдещите ми дела. Ти попита какви са и аз ти доверих, че ще събера робите да мъстя и да се боря с поробителя; на насилието ще отвръщам с насилие, на силата със сила, око за око, зъб за зъб, защото блудната земя не знае други закони. „Ето, рекох, отче, изоставени сме от царе и боляри. Бог поиска смъртта, дяволът ни измами. Ти с горния Ерусалим, аз с отрицанието му спомогнахме да се пороби българският народ. И кой е този, който ни осъди?… Не отказвай благословията си…“ А ти, като ми обърна старческия си гръб, каза: „Делата на Сатаната ли искаш да благословя? Ако извадят окото на този, който е извадил твоето, око няма да получиш. Иди си, Теофиле! Ти не ядеш вече хляб от нашата трапеза. Ти ще служиш на лукавия, докато бог е определил твоя срок във времената. Нима не знаеш, че врагът человечески се втурва в непобедимото, за да го прослави?…“ И аз се убедих, че е била напразна надеждата ми да се разберем. Поклоних се на теб и на смаяния дякон и се разделихме завинаги…

На другия ден, когато те поведоха на заточение с множество народ, осъден на преселение в Мала Азия, гледах от Царевград как вървиш край колесницата, която турчинът войвода ти бе дал, благославяш и утешаваш разплаканите мъже и жени, а те се хващаха в дрехата ти и падаха на колене пред тебе. Чувах плачовете и риданията — съпрузи се разделяха със съпруги, деца с родители и варварските стражи ги дърпаха да разкъсат тяхната последна прегръдка…

Сбогом, търновско светило! С тебе си отиваше един неосъществим свят, на който ти беше последният първосвещеник. Вместо благодат по християнската земя закрачи антихристът. Спомням си думите на архангел Михаил, казани на Богородица при нейното ходене по мъките: „Къде искаш да отидем, благовестна? На изток, на запад, надясно или наляво — навред са големите мъки.“ Ти беше светлина за народа, която се разгоря, преди да угасне, в неговото нещастие и като всяка светлина беше величествено лъжлива!… И се питам: що щеше да последва в българската земя след бесовското изцерение, ако не беше дошел исмаилтянският род? Нямаше ли дяволът да ходи свободно, без да му се противопоставя бог?…

Настъпи тишина и ходжите славеха бога-победител. Поглеждах в краката си речните камъни в настилката на опустелите улици, повехналите тревички между тях, светлината, все тъй обещаваща мир, и не смеех да дигна глава към небето…

---------------------------------------------------------

---------------------------------------------------------

Идва краят на моето окаяно житие. Остава да напиша какво извърших, преди да избягам от агарянския плен. То стана през юли, когато вместо горещници се изляха буйни дъждове с градушки и Шеремет бег получи заповед да дигне хората си за Никопол. Недоволна потегли неговата дружина — поради лошото време не можеше да граби, па и нямаше вече какво, защото по този път бяха минали много варварски войски. Бегът и началниците яздеха, аз газех калта край коня му и криех под дрехата си торбата с дивита, свитъка със сметките и работите. Привечер кални и мокри стигнахме в болярско село, дето имаше кула. Тя беше съборена, та Шеремет бег заповяда да разпънат кожената му шатра в двора на една къща, покрита с плочи и с дебела дъбова врата. Преди да забягнат, стопаните бяха навлекли вътре сламата и сеното заедно с различна покъщнина. В къщата се настаниха чаушите и всеки поганец тръгна из селото да дири покрив и да тършува за плячка.

В съборената кула намерих буре с вино. Шеремет бег заповяда да го пренеса в шатрата, накара ме да постеля унгърски кожен дюшек и седна на него. Събух ботушите му, постлах бохчата да вечеря. Беше измокрен, кисел, но щом запалих фенера, опита виното и се развесели. Дъждът плющеше по покрива на шатрата, крилата й бяха спуснати. Поиска да види сухи ли са свитъците със сметките и каза: „Като теб кятипин няма в цялата победоносна войска. Ако не беше с тоя кедер да изглеждащ серсем, щеше да станеш кетипбашия на самия падишах. Да ти берат греха вашите неверници. Казваш, че те жигосали за ерес-мерес против вашия мискин цар и против Иса, дето и нашите ходжи го смятат коджапророк. Като е тъй, защо ходи при Евтимий? Абдал излезе той, от инат. Аллах е наспорил абдалите, да се ползуват умните.“

Сложих му да яде студено печеното овче, наливах вино в паницата. А то беше старо, по-силно от най-силната медовина. „Наближава, казва, да приемеш правата вяра, трябва да те уча да живееш мюсюлмански. Каквото пише в гяурските ви книги, е лъжа. Светът е сън — за едни по-къс, за други по-дълъг. Ербап ли си — аслански ще живееш, кекав ли си — резилът те чака. В свещения коран пише, че за правоверните има едем. Машалла! Като отидем, ще видим… Ама зле ли е и на тоя свят да поживееш с кеф? Без кеф нито доброто, нито злото имат лезет…“