Емилиян Станев - Антихрист

Светеше над града сърповиден месец, какъвто османците тачат, както ние тачим кръста, и вървяхме между бездомните, налягали по улици и дворища. Стражи сновяха, отвред се чуваше детски плач, охкания на старци и болни, молби на гладни. Янтра отнасяше спомени от миналото на Търновград, подивели псета виеха, горяха огньове на много места, където варварите печеха овче месо. Тъй стигнахме пред черквата. Огвън пазеше стража и не пускаше народа при теб. Похлопах в пристройката, отредена за свещеника, очаквайки да чуя твоя глас. Сърцето ми блъскаше, дишах на пресекулки, а мислите ми се уплитаха и забравях това, което бях намислил да ти кажа. Отвътре се обади непознат, попита кой идва. Като чу заповедта на Шереметбеговите хора, отвори и се видяха двата одъра. Гледаше ни млад дякон с черна като катран брада. Очите му се разшириха, лицето пожълтя и се удължи. Гореше свещ в железен свещник, гсложен на ниско столче, и кандило на стената, дето беше окачена голяма икона на възкресението. Дяконът попита на гръцки какво искаме. Не му отговорих, очите ми диреха тебе. И те видях седнал гърбом кьм вратата, без камилявка, в подрасник, и в първия миг помислих, че си коленичил и се молиш безмълвно.

Агарянците заничаха зад вратата и дяконът каза: „Твое светейшество, дойдоха…“ И когато ти се обърна, видях колко много си побелял. Косата ти, в изтъняла плитка, лъсна като коприна върху старческите плещи, лицето, издълбано от дълбоки бръчки, белези на непреклонна воля и изтощителни бдения, беше смъртно изнурено, но очите — зорки, пълни с блясък. Очаквах да ме познаеш, а ти ме гледаше като човек, събуден от сън, и попита какво искаме. Направих знак на варварите да се отдръпнат, затворих вратата зад гърба си и казах: „Не ме ли познаваш, владико? Аз съм Теофил, синът на Тодор Самоход, когото жигосахте като еретик.“ Гледахме се очи в очи и ти стана. Търсех в погледа ти смут от моето появяване и остатък от ужаса, който беше преживял тоя ден на крепостната стена, ала не видях нито едното, нито другото. Ти ме гледаше с недоверие — види се, помисли, че съм се потурчил, та добавих: „Агарянски роб и слуга съм при Шеремет бег.“

Дяконът, щом чу кой съм, коленичи на одъра под иконата и започна да се моли. Кандилото пращеше и по ниския таван се къдреха сенки. И когато мълчанието стана нетърпимо, чух те да казваш, като че говореше на себе си: „Да, ти си това… Защо си дошел, да ме съдиш ли? Сега не може да става дума за самоотлъчените, а за стадото…“ Погледът ти отбягваше смешното ми лице, което изглеждаше зловещо в тая скръбна нощ, и аз знаех, че то те обвинява. Но нима този, който е виждал хиляди пъти Сатаната и е преживял ужасите в тоя град, можеше да бъде уплашен или зачуден? Стъписан от самия себе си, изрекох отдавна приготвения към тебе въпрос: Защо изпращаш на смърт най-добрите от твоето паство и даваш на агарянците повод за нови кланета и грабежи? Не съзираш ли козните на дявола? Що излезе от горния Ерусалим, в името на който ме жигосахте? Плебеят Мохамед се подигра с нас, та днес изглеждаме смешници и глупци? — И изплашен от дързостта на моите въпроси, добавих: — Макар да съм антихрист, душата ми е човешка и се мъчи. Не ми се сърди, отче.

Съзрях в очите ти оня твърд, изпълнен с неукротима вяра израз, който устрелва душата и я убеждава повече от най-силните слова и който помнех от манастирските дни. Но си помислих, че и моите очи някога са гледали така и нима трябва да ти вярвам?… А ти, като сведе уморената си глава, кротко рече: „Виждам, че си дошел да ме съдиш и че блудният син не се е завърнал в бащиния дом. Но и в него е жива надеждата да допре ръката си до духа, за да го усети веществено. Мигар не разбираш, че варварите проляха невинна кръв на достойните за свой позор и за спасението на българския народ? Пък ако се срамуваш от робството и страданията и ги наричаш позор, защо не си приел агарянската вяра? Всеки, който обича себе си повече от бога, ще се предаде, както постъпиха мнозина слаби духом.“

Аз казах: „Нима бог иска смъртта, за да ни съди, и смисълът на живота е горе? Има и друг бог — Мохамедовият. Той също желае нашата смърт. Ако той е лъжа, защо да не е лъжа и горният Ерусалим?“ Знаех, че словата ми разраняват вечната жувеница в душата, която ти лекуваше с балсама на вярата, както и аз я бях лекувал със самооблъщения и съчинителства. Но как щях да те убедя, търновско светило, в жестоката земна правда, щом дори това, което ставаше край нас, не разколебаваше безумната ти вяра? По изтерзаното ти лице минаваше сянка на гняв и ти се бореше с желанието да ме отпратиш по-скоро. Мълчах, мълчеше и ти — може би окайваше псалмопевеца-монах от светата лавра, когото нито ти, нито божата енергия можа да опази и спаси от Сатаната…