Емилиян Станев - Антихрист

След изстъпленията, като отпаднахме, потеглихме към кулата и аз си казах: „Човече, понеже винаги си бил грешен, как ще разбереш твоята греховност? Ето, сега я виждаш. Съботниците са прави — сам бог не е говорел с тебе, нито в слово, нито в помишления, с него е говорел и дяволът. И в Таворската е бил дяволът, та порази вярата ти…“

По едно време поп Лазар ме повика. Отделихме се и като ме разпита любезно, рече: „Откога диря такъв книжовник. Защото нито аз, нито Теодосий сме удостоени писмено. Вземам те да записваш учението за потомството.“ Поисках да размисля, а той каза: „Уплаши ли се от това, що вършим? Щом дириш истината, трябва да имаш сили да я понасяш. Тия люде са сила божия. От нея се ражда новото слово, защото човекът е като метал — трябва да се претопява, да излезе чист. Тъй постъпи и Христос. Речено е — камъкът, който зидарите отхвърлиха, стана глава на зида…“

---------------------------------------------------------

Свърши се мастилото, та брах бъз да си направя. Ходих край поляните и видях сърна с малко. Старата тропаше, а малкото не бяга — не виждало човек и очите му — на дете. Ядосвах се, че нямам лък или самострел, защото все съм гладен. Всеки ден по шепа просено на кашица или бобена чорба. Че и огнец паля със страх, гледам да е без дим. Прекръсти се, човече, моли бога да избърше с милостивата си ръка скверността от сърцето ти. Ръката ми е ръкз на убиец й сега…

Станах писар, ала ново не научих от кратунарската мъдрост, само лъжи — човек свободно да се отдава на сласти и пороци. Людете намираха сладост в бичуванията, в плачовете, в молитвите за очистение. Тъй се укротяваха. Разбрах, че човекът обича страданията си и като Йов му се ще да вини господа. А къде другаде се опрощаваха бесовете и тъй свободно върлуваха? Между съботниците имаше и бежанци от Романя, загубили семействата си, люде отчаяни, които живееха край църкви и манастири от подаяния, замаяни от тайната, що ереста обещаваше. Човекът без тайна не може. Поп Лазар го знаеше и на тайната възлагаше. Той беше умът и злодеят, Калеко беше сластник и строг, наказваше с бой, но за всичко слушаше разпопения. Съботниците крадяха вещи, храна, добитък, колеха го, отдаваха се на лакомия и страшни бяха сбиванията, крамолите на мъже за жени и на жени за мъже. И Арма се биеше заради мене, а гъркът дебнеше да ме премахне, но се боеше от учителите.

Като започнах да се храня доста с месо и риба, която сам ловях, и станах приближен на поп Лазар, взех да отлагам бягството си и постепенно свикнах, понеже тоя живот ми хареса. Слънцето ме печеше, земята ме хранеше със силата си. Ден след ден отмина и отчаянието, и терзанията на ума по световната загадка — сам себе си не можех да позная. Почина Христовото чедо. Вместо него безгрижно заживя присмехулник и лакомник. Заякнах, от нищо страх, започнах и аз да господарствувам. И като се погледнах веднъж в един вир, изсмях се. В очите ми дяволът играе с лукави светлини, лицето, по-рано бледо и богообразно, сега мургаво, устата наедряла, брадата гъста и къдрава. „Ето ти сладостите земни, тъпчи като звяр тая земя, усещай ласката на слънцето, повея на ветреца, топлия оплождащ дъжд и мириса на задоволената гора — зелено чудовище, създадено да ражда, да крие и услажда. Ето ти тебе тайната на двата свята — да не се двои ум и душа, ами да намираш наслада във всичко. Тук е раят и адът — рай за силните, ад за слабите! Бе ти наистина ли беше монах Теофил, или той бе сън?“ Тъй си думах и не знаех откъде се пръкна демонът на отрицанието, та подгони люде и свят с презрение. Преписвах беседите, присмивах се на кратунарската мъдрост и вмятах из нея мои двусмислици, все по-често си спомнях за отец Лука и се възхищавах от волността на разбойника. Другите спомени от манастира, Теодосий и Евтимий, божествените радости и видения пъдех от паметта си. И започнах да се глумя дори с красотата, на птичите песни да не давам ухо. Упражнявах се с лък и станах чутен стрелец. Със стрелите си пронизвах божите създания, а ножа не свалях от пояса. Имаше в селището една по-запазена сграда — четири гладко измазани стени, изографисани с конници и псета, що гонят вепър. С Арма я стъкнахме криво-ляво и стана наш дом. Постлах я със зверски кожи и сглобих хубав одър. С поп Лазарово позволение заживяхме с Арма съпружески, но не я оставях сама. С мене ходеше и по лов, и по риба заради Панайотис. Той беше крадец на добитък и коне, скиташе по кражби, ала от краденото малко донасяше. И една нощ, като измъчих Арма плътски, та взе да ми се моли да я оставя на мира, рече: „Сатана си бил. Онзи с козите се криел в тебе, господ да те убие! Боже, как съм се излъгала! Де остана Еньо, дето го залюбих заради светостта му?“ Оттогава се побоя от мене, пък аз я ревнувах по-малко…