Емилиян Станев - Антихрист

Вечерта легнах в една колиба. Арма отиде при жените, защото такъв бе редът — мъж да не се събира с жена, докато не дойде съботата…

---------------------------------------------------------

На другия ден започнаха да прииждат мъже и жени, всеки с храна и завивки. Разведени, парясници, скитници, калугери и калугерки, избягали от манастири като мене, вдовици, крадци, разпопени дятци и попове, злоупотребители, гонени от царската власт, възрастни и младоци, всеки, ден неколцина, та до четвъртъка се събраха тридесетина. През тия дни слушахме проповедите на Теодосий Калеко и на поп Лазар, който пристигна от Търновград във вторник с телохранители, наричаше се ангел и седеше отдясно на Калеко. Той и скопяваше. А в събота с изгрева потеглихме през горите, кой с когото иска, аз с Арма, но щом напече, поп Лазар се съблече гол, сложи на срамотите си кратуна и заповяда всички да се съблечем и да се наредим един зад друг — мъж зад жена, и всеки да стъпва в стъпката на предидещия. Не исках, но Арма ме заплаши. „Който не се подчинява на апостолите, изгонват го.“

Отидох в храстите, съблякох се, сложих кратуната, а тя, като хвърли всичките си дрехи, разплете косата си, уви я край бедрата и тръгна пред мене. И аз гледах разкритата тайна на женската снага и черната коса, подобие на черна сатанинска змия, която се движеше при всяка крачка и ме довеждаше до безумие. Някои започнаха да крещят; да правят срамни движения, а Калеко вървеше начело и пееше тропар на дявола. И един след други се отделяха в гората. Отделихме се и ние с Арма, постлахме дрехите и преди да легнем, тя ми подаде нож и ме накара да го забия в земята от дясната си страна. „Панайотис може да дойде“ — каза и ме сграбчи в обятията си. Аз, като станах немощен от смут, заплаках и я молех да бягаме. Наричах я свята и чиста, заклевах я да спаси душата си, пък тя се усмихваше, както зряла жена на невръстен. „Ще свикнеш, гълъбче. Дрехите са лъжа. Адам е ходил гол с Ева в рая и ние не трябва да крием с лъжа телата си, да не оставяме плътта петимна, че иначе дяволът властвува над нас.“ Виждах, че това, що й говоря, не го разбира, но го слуша с удоволствие. И сега се чудя защо след беса жените обичат да им се говори за душата! „Виждал ли си, дума, снага като моята? Знаеш ли откога апостолите ме молят за плътско сношение? Не рачих, защото теб залюбих. Ти си моят господ и любовник…“ Исках да бягам, ала не знаех къде съм, нито в каква посока е Търновград, и затаих ненавист към тая, която мислех, че обичам. Скрих ножа в пояса и през ума ми мина, че с тоя нож някой ден ще я премахна от света.

Поведе ме тя дълбоко из гората, дето и слънце не проникваше, и там лежахме, докато екна рог да се съберем. Наредихме се в кръг на една поляна, коленичихме — учителите в средата, прави. Поп Лазар и Калеко се редуват: „Царе и попове учат народа да кади тамян в черквите, а не виждат, че бог не е там, нито в кръст, нито в икони.“ „Ние, който въздаваме на двамата ни създатели, сме безгрешни, защото не отричаме никого от тях и сме безпомощни пред силата им…“ „Не встъпвайте в брак; бракът отделя мъжа от мъжете и жената от жените, изпълва ги със завист и вражда към другите. Чрез брака Сатанаил взема връх над бога!“… „Вещ и плод са дарове за всинца ни от нашите създатели. Затова не казвайте това е мое и това е твое и не смятайте присвояването за грях! Самият божи пратеник открадна мулето, с което влезе в Ерусалим!“… „Без нас не може нито бог, нито Сатанаил! Ние правим това, което те изискват, и не можем да избираме, понеже, ако служим само на единия, другият ни наказва и не е по силите на човека да узнае кой от двамата има право…“ „И като постъпваме така, ние сме като моретата, които от притока на речните води не стават нито повече, нито по-малко сладководни!…“ „Тъй ще бъде, докато господ владее над духа, а брат му — над плътта…“

Така всеки от учителите извикваше с висок глас някоя мъдрост, а ние повтаряхме „амин“, докато поп Лазар възвести: „Сега да се помолим, братя и сестри, на небесния и който може, нека поплаче, дано спомогне със сълзите си за по-скорошното споразумение между нашите създатели. Ако Сатанаил е жесток, брат му е милостив и нашите сълзи го трогват…“

Виждах по лицата на тия люде от кол и въже следите на отминалия бяс — погледи с погледи се търсеха, усмивки с усмивки на създадена близост, на разкаяние и вина. Брадати мъжки образи с укротени звероподобни очи, а в тях утайка от сласт; женски очи като на заплодени юници в едни, в други притворство, в трети недоволство, тъга и готовност за плач. Имаше и безстидни, що още диреха, други, в които мъждукаше съвест и разум. Пропълзя към учителите тънка, бледа женица и се похлупи по очи. Запищя, зарази други и поп Лазар хвърли волски жили и дрянови пръчки в кръга за тези, които щяха да се бичуват. Плач и стон се надигна, някои разкъсваха дрехите си, други се присмиваха на бичуващите се, та Калеко удари с пестник един по устата. В ада бях, гледах безумията на човешкия род и мъките му. А много от жените ме диреха с погледи. Не телесната ми хубост и младост, ами моята осанка на светец ги привличаше. Като агнец между вълци съм изглеждал, обаче друга бе истината — по-окаян бях, защото тия люде не познаваха дълбочината на греха, нито я търсеха с отчаянието на Искариот. Горко на падналите ангели, но по-горко на този, който сам влиза в ада за мъдрост!…