Емилиян Станев - Антихрист

Моят старец се захлупи на пода. „Иди си от мене, казва. Иди си, свети отче. Недостоен съм, в смрад съм потънал, напразно се мъча за изцерение и не вярвам, не бива да бъда простен…“ — пъшка и мотае глава. „Подигни го, чадо“ — рече Светият. И щом го изправих на колене, прекръсти го. „Неизповедими са, казва, пътищата към светлината, както и пътищата към греха, та не ще те съдя, брате Лука. Нека Христос ни прости и ни съди нас, двамата. Идвай при мене, когато пожелаеш. И ти, чадо, Теофиле…“

Същата нощ моят стрец заболя, омекна. Взе да ме гледа умилено, взе да чака смъртта. През цялата есен се грижех за него. Той тъгува и ме обича, пък аз, когато ме славословеше за добротата ми, започнах да го презирам… Служех му, а все едно не го виждах…

Сега, когато ми предстои да говоря за Таворската, за скръбната тайна и за моето падение, питам се — как ще намеря слова за това, което е неизказуемо, и моля бога да ми ги изпрати. А молитвата ми е безсилна — не слиза благодатта, понеже душата е отчаяна. Обаче търпелив съм и с надежда да ми помогне преди всесъществуващият, а пък нека и дяволът, макар че говори наопаки. Преди всичко да разкажа как се представи отец Лука в бялата нощ.

След покаянието на моя старец се извърши благодарствен молебен, а в черквата отец Лука се завлече с последни сили и с моя помощ. Самият Теодосий го поръси със светена вода, сложи го от дясната си страна, всички кандила и свещници бяха запалени да се покаже, че светлината е победила. И Евтимий му поднесе дар — кратко житие на свети Христофор. Всеки е като свещ, около която са омотани повесма от страсти и грехове, и когато са много, закриват светлината й. Тогава човек е окаян и няма радост за него. В оня ден светна моят старец, защото повесмата се свлякоха. Плаче от умиление, блъска чело в студените плочи. А като се върна от черква, легна отпаднал, но облекчен и възгордян! Награждавайте човека, за да го поощрявате към доброто, слагайте го на почит, нека дяволът да го завъртва на друг чекрък. Кой знае обаче по-добра ли е спасителната лъжа от голата истина? Защото и с най-красната лъжа дълго не ще живее човекът, ще я отхвърли да търси истината… Написах тия думи, понеже тогава ме жегна съмнение дали с моя старец не се извърши велика лъжа. Измамиха го да сразят неговия земен богоборски разум, да го смирят и повалят в нозете Христови. И се размислих за пръв път върху човешкото преклонение пред неведомото, как то обезоръжава воля и мисъл, за да успокои духа. Прости ми, господи, но като си ни сътворил с разум, защо искаш да се откажем от него и да приемем, че е премъдро онова, което не познаваме? Защо искаш човекът да коленичи пред могъществото ти, нали на самия него си дал могъщество и власт над всички твари и разум да те познае? Криеш се от разума, а се откриваш в безумието! Или като осъди на гибел, плен и позор християните, насочи ума им към себе си, да имат утеха в страданията? Както изведеният на позорището осъден трепери и всичко в него се напряга да посрещне болката и смъртта и мисълта му блуждае да се закрепи за нещо, тъй в тия страшни времена на властнически разплут и агарянски нашествия човекът дири опора отвъд, в царството божие, в магии и чародейства. Въоръжаваше се душата, укрепваше се с всякакви самооблъщения и като факли светнаха тайните и безумията човешки…

Представи се богу моят старец през декември в първия сняг. Побеля планината и лаврата през деня, усилено задимиха комините, загогокаха жалебно над Белица ята диви гъски, мъчеха се да пробият мъглата и минат в Романя, а вечерта под отънелите облаци засия месечината. И нощта стана светла, като че бялата земя бе удостоена със сребърна нимба и небесен порфир. А в такава нощ огънят е ален и сладка е топлината му в килията. Моят старец лежеше на одъра, провесил дългия си крак. В очите му умиление и радост. „Отивам си, казва, чадо, тая нощ ще умра. Трябва да повикаш изповедника, отвори вратата да помириша зимата. Утре ще ме облекат в бели дрехи и бог изпрати сняг да облече земята. Значи, прощават ми се греховете и кой знае дали не ще ме приеме като праведник“ — и продължаваше да говори, обрадван от надежди. „Хайде, дума, стопли вода да ме измиеш, преди да приема светото причастие.“

Отворих вратата, задиша снежния въздух и се усмихна — види се, спомни си нещо, станало в такава бяла нощ, та сложи благочестиво ръка на гърдите си. Засилих огъня под пиростията и големия котел. „Стопи, казва, сняг, със снежна вода ме изкъпете“ — и се обърна с очи към стената насаме с господа в последен земен разговор.