Емилиян Станев - Антихрист

Тъй мина първият ден — в забрава и тържество за него, ала в черква излезе лошо. Колената му подути, не може да стои коленичил. Разбунтува се, застена и викна с пълен глас: „Анатема! Анатема на враговете Христови, дето нямат милост към човека! На слепите фарисеи, на лицемерите! Нали за вас каза Христос:

«Гробници варосани, защо налагате епитимии на другите, а сами пръста си не мръдвате? Парите ми върнете, на ви расото!»“

Млъкна дяконът, тишина настана в черквата. Хванах стареца под мишница, извлякох го вън, след нас излязоха иподякони и монаси, кръстят се. Отец Лука си скубе брадата, аз го влека към килията, звънците по краката ни оглушително блъскат. А литургията бе към края, трябваше да се върнем, да присъствуваме на обеда, сиреч да се унизим повече. Щом се добрахме до килията, напомних на моя старец, че ако не се яви в трапезарията, все едно напуща лаврата, а кой ще го приюти и храни? Той лежи на одъра, аз се кръстя, кръстя и ушите си да не слушат сквернословията му. „Пари им дадох, ангеле, несебърски жълтици и бели грошове, монах да ме приемат. Няма, казва, да отида, болен съм. Нека пак ме затворят в кулата, да се скапя. Да ме слагат на колене, звънци да ми окачват, да им ям огрудките!…“

Отидох сам. Наредих се в шествието до отец Кирил и му пошепнах, че моят старец не може да стане от одъра. Камбаната и клепалата бият, йеродякон Христофор размахва звънец пред отците, отстрани са коленичили поклонници и гости, иноци със запалени свещи пеят тропара. Аз влача крака отподире и звънците ми пригласят на йеродяконското звънче и на клепалата. Влязохме в трапезарията, чредникът зачете от аналоя, братята насядаха, ядат, пък аз — до прозореца, прав, с голямата черна броеница, отмятам зърно по зърно и шепна молитви… Не поглеждах никого. Едва по-късно забелязах Светия, който се хранеше отделно. Боже господи, тоя ли е схимникът Теодосий, когото видях да сияе в скита? Не бях го виждал толкова отблизо. Лицето му някак затрито, сякаш господ бе избърсал от него всичко земно. Ръцете сухи, прозрачни, само дългата брада и челото богоугодни, а иначе хитър старец, крие тайни и мълчи. Търсех нимбата край главата му и като не я виждах, казах си: „Не мога, защото съм много грешен. Нека! Грешникът според отец Лука по-ясно вижда бога, по го търси… «Богородице, дево, радвай се…» — чете чредникът, аз си мисля за жената от панаира. Тя има очи на Богородица, но е вън от благодатния свят, затова тъгува. И аз тъгувам, защото и аз го търся и съм чужд на всички… И Светият е чужд. Живее си в скита, отделно, понеже стои над иноците… Ами «Христовото стадо», народът? И той си живее по своему. Ами ние с моя старец? Кой знае с греховете си дали не сме по-праведни от вас, свети отци, дето ме карате да ям останките от трапезата ви като псе…“

Такива мисли преминаваха през ума ми — злобни, злъчни, — та ме отчуждаваха от манастира, като диреха истината в тоя многоболезнен свят. И тъй излизаше, че тая истина бе вън от лаврата и от манастирските канони, в пълната свобода на мисълта…

Когато обедът свърши и се разотидоха, взех две порязаници и малко сирене да ги отнеса на отец Лука.

Не празник, погребение беше тоя следобед. Сякаш мъртвец имаше в нашата килия. Господ ли бе умрял, или ние за него? Почиват иноци и поклонници, слънцето огрява кулата и манастирските покриви, белеят стените и светлината е мека, есенна. Околните върхове посивели, долу в селото тъпаните бият и врява се носи. Сойка прелети над гората, изкряка, пак тишина и мирис на есенна гора. Отец Лука ругае и се заканва и което е най-чудно, станал ми е близък, а Светият — съмнителен. Сякаш съм се загубил в пуст, безнадежден свят. Никаква Таворска не ще видя!…

Здрачи се и съборът се събра. Чакаха гостите да се приберат. Моят старец ми нареди да премета килията и да налея в кандилото нов елей. Вчеса се с дървения гребен, седна на пъна и опря гръб в стената. „Нека ме изпъдят, казва. Ще намеря Хълбя, няма да ме остави без къшей. Но да ми върнат парите, че иначе да не се чудят, ако някой ден лаврата пламне, да изгорят живи… Аз откога скланям тоз глупак да й даде огъня…“ „Какво говориш, казвам, отче свети?“ — И се кръстя смаян. А той: „Много, казва, размислях за ползата от гърците, за лъжите им. По-добре да не мамят народа, че били виждали бога. Грешен съм, чадо, много съм грешен, ама май съм прав, дяволите да ме вземат…“ Запуших си ушите, излязох вън да не го слушам. По едно време чух стъпки и видях, че самият Теодосий идва по доксата и почуква с дървения жезъл. „Светият идва самичък“ — казвам. Моят старец ме загледа изумено, зафъфли: „Не идва при нас. Той си отива в скита. Не може да бъде. Не му отваряй…“ — И се кръсти. Почука се на вратата. Отворих. Посрещнаха ме светли очи, успокояващи с кротката си веселост, без укор, без мрак. Благослови и влезе, като да е бил и вчера при нас, па се поклони до пояс. Отец Лука заби очи в пода. Светият задържа погледа си на мене, усмихна се и лекичко чукна с посоха. И като от камбанка полетя из килията гласът му, спокоен, а режещ душата. „Не мисли, казва, че идвам за наказание, брат Лука. Тук съм по Христова повеля, да ти се извиня, отче. Виновен съм пред тебе, задето, като знаех делата ти, не те споходих и с това опущение съм те оскърбил. Ние, събраните в името Христово, сме като стройна гора, дето всяко дърво крепи другото в бури и ветрове. Но ти, като знаеш, че всекичасно се бориш с греховете си, защо не потърси душевно укрепление от никого? С виденията чрез благодатта виждах как душата ти вопие за светлина и рай, а умът ти се бори с бога и слуша дявола. Ако не с разсъдъка, със сърцето си разбрал, че човекът жадува просветление за господните тайни и от жад и нетърпение да ги узнае стига до отрицание и зло. Буйните, като отрицават, сами се хвърлят в тъмнините на ада и се заплитат в мрежата на лукавия. И както осъденият отрича закона и съдията си и не се разкайва, тъй и ти постъпваш. Забрави ли изповедта, когато те приехме за наш брат? Много от злодействата на разбойника Витан скри, защото не посмя да ги изповядаш, а те мъчат душата ти. Нима не знаеш думите на Спасителя, когато нахрани народа с пет хляба и две риби? «Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството божие.» Няма човек, освен от когото бог се е отвърнал, да не види в законечните мигове преди смъртта небесната светлина и нетленния мир, когато сияние озарява целия му живот, та стане ясно как го е разхитил напразно. Едни го виждат тогава, други приживе постигат единение на плът и дух чрез благодатта, за която и ти си дошел тук да намериш мир за душата си. Но ти, брате, поиска да съблечеш дрехата Христова и на богомилската скверност се надяваш да оправдае тежките ти грехове. Разбойникът Витан още не е умрял напълно, ала мирото господне гори сърцето му и притеснява дявола в него, та го кара да беснее…“