Рекс Стаут - Почти мъртъв

— Тогава, ако позволите, едно предложение… — Улф почти мъркаше. — Съгласен ли сте, че трябва да узнаем дали истинското му име е Пол Херълд?

— Разбира се, вашият клиент в Омаха ли е?

— Да, отиде си снощи.

— Обадете му се да се върне. Когато дойде, му разкажете всичко; аз ще уредя да се видят.

Улф поклати отрицателно глава.

— Това няма да ми свърши работа. Ако съм убеден, че неговият син е обвинен в убийство, ще му кажа. Не бих му казал при условие, че не съм сигурен. Какво ще си помисли той за мен? Един некадърник и нищо повече. Но да се върнем към моето предложение — с него да се види мистър Гудуин и да поговорят.

— Как? — Адвокатът се намръщи. — Гудуин вече го видя.

— Казах „и да поговорят“. — Улф се обърна към мен. — Арчи, колко време ти трябва да си направиш съответните изводи?

— Сам ли ще разговарям?

— Предполагам, че ще присъствува и охраната.

— Нямам претенции — 5 минути, или нека кажем 10.

Улф се върна при Фреър.

— Вие не познавате Гудуин, но аз го познавам. Ще се справи отлично и срещата няма да повлияе на отношенията ви с Хейс. Той умее да привлича негодуванието към себе си, като го отклонява към мен и клиентите ми. Кажете на областния съдия, че Гудуин разследва нещо по случая по ваше искане, а за клиента си не берете грижа. Спокойно го поверете на мистър Гудуин. — Погледна към стенния часовник. — Срещата може да се осъществи още сега. Колкото по-рано приключим, толкова по-добре. Каня ви да вечеряте с мен.

Фреър отказа. Главният му аргумент бе трудният достъп до осъдения по това време на деня дори и за него. Явно искаше да премисли нещата. Трябваше да чакаме до сутринта. Когато Улф вижда, че трябва да се отстъпи, престава да се дразни. Срещата завърши много по-приятно, отколкото беше започнала. Донесох палтото на Фреър от антрето, помогнах му да се облече и го изпратих.

Когато се върнах, Улф се мъчеше да не изглежда толкова самодоволен. Взех снимката да я прибера обратно в чекмеджето, когато той отбеляза:

— Признавам, че посещението му бе от полза, особено след срещата ти с него в съдебната зала. Това трябваше да се очаква.

— Ъхъ. — затворих чекмеджето. — Ти така смяташ благодарение и на твоите върховни качества. Но може всичко да се обърне срещу теб. Докато мисли, Фреър може да завърти един телефон до Омаха и до Бюрото за изчезнали. Независимо от всичко се справи отлично, поканвайки го дори на вечеря. Сега аз имам среща и не искам да я проваля.

Улф остана да вечеря сам, а аз закъснях с половин час за партито на Лили Роуън в клуб „Фламинго“. Беше както обикновено. След няколко часа решихме, че дансингът е доста претъпкан и се прехвърлихме в апартамента на Лили.

Прибрах се в три часа и се отбих в кантората. Светнах да хвърля поглед на бюрото, където Улф ми оставя бележка, ако има нещо спешно да се върши рано сутринта. Нямаше нищо и се качих в стаята си.

Намирам го за нормално човек да прекара в леглото си осем пълни часа, но понякога се налагат изключения. Тази сряда влязох в кухнята в 9,30 полузаспал, но сресан и облечен. Поздравих Фриц уж весело, взех портокаловия сок от масата (не го обичам студен) и тъкмо отпих една глътка, когато телефонът звънна. Вдигнах слушалката. Беше Албърт Фреър. Каза, че е уредил среща в стаята за свиждане в затвора Сити. Уговорихме се да се видим там в 10,30. Казах, че държа да бъда сам с клиента. Той трябвало да ме представи и да гарантира за мен.

Затворих телефона и се обърнах към Фриц.

— Дават ми зор, да ги вземат мътните. Може ли да излапам набързо две парчета сладкиш? Не искам наденица — само сладкиш, мед и кафе.

Фриц не го прие, но започна за изпълнява.

— Арчи, не е хубаво да натъпчеш закуската си в корема рано сутрин.

Успокоих го, че това отдавна ми е известно и взех вътрешния телефон да се обадя горе на Улф.

Не се оказах сам. На десет стъпки вдясно от мен, на стол като моя, седеше жена. С мъка се взираше през процепите на стоманената решетка към някакъв мъж. Само да наведа глава и можех да чуя думите им. Не направих опит, защото съзнавах, че и тя като мен иска да запази своята тайна. На подобно разстояние от лявата ми страна мъж на същия стол се беше вторачил в момче отсреща, по-младо от Пол Херълд на снимката, Чувах го ясно какво говори; не го интересуваше нищо. Момчето гледаше вяло. Трима-четирима полицаи обикаляха насам-натам. Този, който ме доведе, беше облегнат с безразличие до стената. Докато Фреър уреждаше влизането ми, разбрах, че ще имам на разположение 15 минути. Тъкмо се канех да попитам дали засичат времето преди или след идването на затворника, когато вратата в другия край на решетъчната стена се отвори и той се появи с охраната. Полицаят го придружи според правилата и заета на до стената на пет крачки. Затворникът седна на ръба на стола и замига към мен.