Рекс Стаут - Ръкописът убиец

Фактът, че Улф никога не напуска дома си по работа, освен за нещо изключително, като например да спасява кожата си или да получи хонорара си, определя моя стил на работа. Когато вървя по гореща следа и ми се удава да добия ценни сведения, обичам да ги огледам от всички страни преди да ги предам на Улф. Но когато излязох от „Шол и Хан“, се чувствах като котка в чувал. Можете ли да повярвате, че бях прекарал пет часа в издателството където бе работила Джоан Уейлман, разпитвайки всички: от разсилния до самия Хан без да открия, дори един макар и малък и незначителен нов факт? За съжаление всичко бе точно така. Единствено бележката в счетоводната книга може би имаше отношение към интересуващото ме дело.

Цитирам я изцяло:

„Номер: 16273

дата: втори октомври

име и адрес: Байрд Арчър, Ню Йорк, Клинтън Стейшън, до поискване.

Заглавие: «Не се надявайте…»

Жанр: роман, 246 страници

Пощенски разходи: 63 цента. Виж разписката.

Прочел(а): Джоан Уейлман

Мнение: Не се приема. Изпратено по пощата на 25 окт.“

Ето и цялата ми плячка. Ръкописът е изпратен по пощата. Никой не е чувал за Арчър. Никой не е виждал ръкописа и не знае нищо за него. Ако Джоан е говорила с някого, то никой не си спомня. На никого не е разказала за позвъняването на Арчър и предстоящата среща. Подобни „никой не…“ бих могъл да изброя на цяла страница.

Вечерта доложих на Улф:

— Работата е в кърпа вързана. Двеста четиридесет и шест страници тежат повече отколкото двадесет и една унция. Или е печатал на двете страни на листа или е използвал цигарена хартия, или си е пестил разходите за марки. Остава ни да изберем едно от трите, и хоп залавяме убиеца.

— Нещастен палячо! — изръмжа Улф.

— Имате ли по-добро предложение? От боклука, който съм събрал?

— Не.

— Добре. Тогава ето какво: двата ми дни са чиста загуба. Двата дни маратон на нашите момчета — чиста нула. По две стотачки на ден и четири стотака от парите на мистър Уейлман са излетели през прозореца. Ако е детективска агенция, номерът минава, но за вас това не е типично. Залагам седмичната си заплата, че през последните четиридесет и осем часа дори не сте мърдали сивите си клетки.

— За какво? — попита Улф. — Не мога да се дуелирам със сянка. Дай ми нещо, за което да се захвана. Жест, дума, миризма, звук, в края на краищата. Каквато и да е дреболия!

Съгласих се, макар че за нищо на света не бих признал, че той е прав. Всъщност цяла армия опитни следотърсачи на Креймър са търсили Арчър и какво са открили? Но това не значеше нищо. Все пак никой нямаше понятие как изглежда нашият човек. Не са намерили никого, който дори да е срещал човек с такова име. Освен името, няма никакви други доказателства, че това лице не е фантом, а съществува-в действителност. Същото е да измислим човек с име като Фритъм Чоъд и после да тръгнем да го търсим. Ще погледнете в указателя, и после?

Останалата част от седмицата прекарах в изучаване на обзавеждането на различни издателства. Разбрах, че „Саймън и Шустър“ обожават модерното и си падат по него, като купуват всичко без оглед на цената. „Харпърс брадърс“ харесват старата мебел и не обичат пепелниците. „Вайкинг прес“ като приемат жени на работа, обръщат внимание на външността и формите. Помещенията на „Макмилан къмпани“ са обзаведени като вагоните Пулман — с кожени дивани, и така нататък в същия порядък. Накратко казано, обхванах целия спектър, но единствената ми печалба бе, че си уредих вечеря с една младичка сътрудничка на „Скрибърс“, която ми се стори, че знае нещо. Що се касае до Байрд Арчър, никой не бе чувал за него. Ако е носил ръкописа си в друго издателство, то никакви следи от този факт не бяха оставени.

През уикенда на два пъти осъществих контакт с Пърли Стебинс. Ако ние бяхме на сухо, полицията също нямаше с какво да се похвали. Вярно, че бяха открили някакъв Байрд Арчър в провинцията на щата Вирджиния, но човекът бил на осемдесет и нещо години и само бил чувал слухове за това как е изнамерена азбуката. Креймър хранеше надежда да установи някаква връзка между Леонард Дайкс и Джоан Уейлман. Трима от най-добрите му хора работеха в тази посока. Когато в неделната вечер докладвах всичко това на шефа, той само изпуфтя:

— Магарета. Та аз им дадох на тепсия тази връзка и то сдъвкана.

— Да, сър — съчувствено казах аз. — Затова сте толкова изтощен.

— Не съм изтощен. Дори не съм изморен.

— Значи съм излъгал нашия клиент. Той телефонира днес и му казах, че сте напълно изтощен, мърдайки си сивите гънки за неговия случай. Нямах избор — човекът губи търпение. Какво й е на бирата? Много ли е студена?