Рекс Стаут - Ръкописът убиец

Офисът на детективската агенция заемаше половината от десетия етаж на стара сграда, асансьорите на която се придвижваха със стонове и скърцане. Преди много години бях идвал тук, и тъй като преди да изляза от хотела, се бях обадил, че мога да намина, малко или много ме очакваха. В ъгловата стая насреща ми се изправи юначага на име Фердинанд Долман, който имаше две гуши и четиринадесет косъма на главата.

— Радвам се да те видя, старче! — той ми протегна приятелски ръка и се засмя. — Как се чувства нашият шишко?

Много малко хора познаваха дотолкова Улф, че да го наричат „Нашия шишко“, и този Долман не влизаше в числото им, но сега нямах време да го уча на добри маниери и затова просто отминах думите му. Разменихме някои общи приказки, след което преминах на същината на работата.

— Имам точно такъв човек — заяви ми той. — Имаш късмет, че досега изпълняваше много трудна задача и днес е тук. Просто ти провървя. — Той вдигна телефона и се разпореди: — Изпратете ми Гибсън.

След минута вратата се отвори и влезе някакъв тип. Погледнах едното му ухо, приличаше на зелев лист, а очите му можеха да пробият бетонна стена.

Долман започна да говори, но аз го прекъснах.

— Не — заявих категорично, — не става. Не е необходимият типаж.

Гибсън се усмихна. Долман му нареди да излезе и той се подчини. Когато вратата се затвори след него, реших да бъда откровен.

— Ти си много нахален, след като ми препоръчваш подобна личност. Ако току-що е изпълнил трудна задача, как да не ми бъде жал за онези, които изпълняват по-леки. Трябва ми образован човек или поне да може да говори като такъв. Не много млад, но не и стар, съобразителен, бърз, способен да възприема бързо куп нови обстоятелства, за да се възползва след това от тях.

— Господи — скръсти ръце зад главата си Долман, — да не искаш да ти доставя самия Дж. Едгар Хувър?

— Не ме интересува как се казва, но ако нямаш такъв, кажи и ще го търся другаде.

— Защо мислиш, че нямам? Имам, разбира се. При мен работят повече от петдесет души. Ще ти намеря някой, който да отговаря на изискванията.

— Действай тогава.

Накрая трябва да си призная, че намерих подходящия кандидат. Преди това обаче прекарах в детективското бюро пет часа и отхвърлих поне десет души. Може би бях прекалено взискателен, тъй като не изключвах възможността цялата му дейност да се състои в това — да се получава двайсетарката плюс разходите. Освен това, след като бях съумял да канализирам разследването в нужната посока, не можех да си позволя и най-малката грешка. Човекът, когото избрах, беше горе-долу на моите години и се казваше Натан Харис. Лицето му се състоеше само от ъгли, беше доста костелив, а очите му, според мен, бяха подходящи. Не съдех за хората по ушите като Пеги Потър.

Взех го с мен в хотела. Хапнахме в стаята и до два през нощта му разяснявах какво искам от него. Трябваше да се върне вкъщи, да си вземе необходимото и да се регистрира в хотел „Южни морета“ под името Уолтър Финч. Там да получи стая, която да отговаря на МОИТЕ изисквания. Позволих му да си води записки, с уговорката, че по времето, когато те ще са нужни, е длъжен да запомни всичко наизуст. За да не го занимавам с подробности, дадох му само такива разяснения, които задоволяват литературния агент Финч. Когато си тръгна, нищо не знаеше за Джоан Уейлман, Рейчъл Абрамс и Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс.

Когато си легнах, оставих прозореца леко открехнат, и на сутринта локвата вода бе стигнала до килима. Часовникът на нощната масичка показваше 9 и 20 местно или 12 и 20 нюйоркско време. В пощата ми бяха казали, че писмото ще тръгне със самолет, който ще се приземи на „Ла Гуардия“ около осем сутринта, тамошно време. Значи в тази минута, в която се прозявах и протягах, може би бе пристигнало по предназначение.

Имах основание за безпокойство относно мисис Потър. Тя ме уверяваше, че мъжът й, независимо от всичко, няма да се намесва в разследването, но когато си помислих какво може да стане, ако той реши да изпрати телеграма до „Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс“, стомахът ме присви. Повече не издържах. Без да затварям прозореца и без дори да посетя банята, набрах номера в Глендейл. На телефона бе тя самата.

— Добро утро, мисис Потър. Арчи Гудуин се обажда. Исках само да попитам… Разказахте ли на мъжа си за нашето начинание?

— Разбира се. Аз ви казах, че ще го направя.

— Да, спомням си. Как реагира той? Трябва ли да говоря с него?

— Според мен не е нужно. Той не разбра много добре това, което му разказах. Обясних му, че вие не притежавате екземпляр от ръкописа и е напълно възможно такъв да не съществува, но той смята, че трябва да се опитаме да го намерим и да го продадем на кино-продуцентите. Казах му, че ще трябва да почакаме отговора на моето писмо и той се съгласи с мен. Мисля, че ако добре размисли, ще разбере всичко, за което говорихме.