Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Кой ще държи реч? — извика някой.

— Аз. Това е моминска реч! Някой се изкикоти.

— Да, моминска, макар и на моята възраст. Седях си и мислех какво можем да направим за мистър Гудуин? Да гласуваме една от нас да се приближи до него, да го прегърне и да го целуне като го назове: Арчи.

— Коя ще бъде? — попита Мейбъл Мур.

— Сега ще гласуваме. Предлагам себе си.

Чуха се протести. Клер Беркхард, която седеше отляво на Хелън Трой, я хвана за лакътя и я накара да седне. Появиха се първите предложения. Някой предложи да се хвърля жребий. Само преди половин час не бих се намесил, надявайки се, че ще провърви на Сю или на Елинор, но сега не можех да рискувам. Така се бяха разпалили, че бе трудно да бъдат спрени.

— Не ви ли се струва, че трябва да се посъветвате с мен?

— Не се намесвайте — предупреди ме Бланш Дък.

— Моля за извинение, но съм принуден. Рискът е голям. Ако някоя се приближи и ме целуне, може да си спомня, че съм домакин, но мога и да не си спомня. От друга страна…

— За кого става дума? — хорово извикаха всички.

— От друга страна продължавах без да отговарям на въпроса, — ако се случи друга, може да не съм в състояние да скрия разочарованието си. Не разчитайте, че ще произнасям нечие име. Така че да оставим тази идея. Още повече, че никой не подкрепи Хелън и сега вашите намерения са противозаконни.

Дръпнах дясното си ухо.

— Самата идея е поставена с краката нагоре. Ако излезе както искате, на кого ще се хареса това? Само не на мен. Аз много повече обичам да целувам, отколкото да бъда целуван. Моля да бъда разбран правилно. Вие сте мои гости и ще направя всичко, за да ви угодя. Имате ли предложения?

— Цели две! — Сю Дондеро не ме изложи.

— Добре. Кажете ги едно по едно.

— Първо: предлагам всички да ви казват Арчи.

— Това се разбира от само себе си. Ако и аз мога да ви наричам Шарлота, Бланш, Доли, Мейбъл, Порция, Елинор, Клер, Нина, Хелън и Сю?

— За Бога, разбира се! И второ: вие сте детектив. Разкажете ни нещо любопитно от вашата професия.

— Какво пък… — огледах се смутено. — Може пак да гласуваме като за салатата? Да или не?

Мисля, че не всички, но повечето от тях казаха „да“. Фриц беше сложил чашките и наливаше кафето.

— Ще ви кажа какво ще направя — казах накрая аз. — Мога да ви разкажа за някои стари и отдавна разкрити престъпления, но мисля, че повечето от вас ще харесат случая, с който се занимаваме сега. Ще премълча някои подробности, ако ми позволите. Съгласни ли сте?

Всички хорово отговориха с „да“. Може би с изключение на мисис Адамс, която сви рязко устни и Доли Хъритон, в чиито умни сиви очи прочетох неодобрение.

— Ще засегна само главното — казах небрежно. Иначе ще ни отнеме цяла нощ. Става дума за убийства. Убитите са трима. Мъж на име Леонард Дайкс, който работеше във вашата кантора, девойка, на име Джоан Уейлман, която беше редактор в едно издателство и момиче на име Рейчъл Абрамс, стенографка и машинописка.

Чу се шепот и моите гостенки се спогледаха една друга. Нина Пърлман каза с непроменен от шестте коктейла кадифен глас:

— Аз не съм ги убивала.

— Един ли е убиецът на тримата? — попита Елинор Грубър.

— Да не изпреварваме събитията. За първи път се сблъскахме с този случай съвсем случайно. При нас дойде полицай и ни показа списък с петнадесет имена, съставен от Леонард Дайкс. Полицията го намерила между страниците на книга в библиотеката на Дайкс. Ние с мистър Улф бегло го прегледахме, тъй като в него нямаше нищо интересно. След това…

— А защо полицаят ви е показал този списък? — опита се да уточни Доли Харитън.

— Защото в полицията не са открили хора с такива имена и полицаят е решил за всеки случай да хвърли въдицата. Може пък някой от нас да го осени велика мисъл. Уви, нищо не се получи. След шест седмици при нас дойде някой си Джон Р. Уейлман и помоли да разследваме гибелта на дъщеря му, чието тяло са намерили във Ван Кортленд парк прегазено от автомобил. Той мислеше, че това е убийство, а не нещастен случай. Мистър Уейлман ни показа копие от писмо на дъщеря му, което тя изпратила до вкъщи. В писмото се съобщава, че и е позвънил мъж, който се е нарекъл Байрд Арчър и бил автор на романа, изпратен във фирмата, в която е работила Джоан преди няколко месеца.

— Господи! — прошепна мрачно Бланш Дък. — Пак този Арчър!

— Ако не ви е интересно, мога да спра дотук — предложих аз. Всички хорово възразиха на това предложение.

— Добре. Джоан е прочела романа на Арчър и го е отхвърлила. Той й предложил по телефона двадесет долара на час, ако тя се съгласи да обсъдят романа и му помогне да го редактира. Уговорили са се да се срещнат на следващия ден след работа. Същата вечер е била убита.