Рекс Стаут - На вратата се позвъни

Ако всички бяха следвали сценария, сега кабинетът трябваше да бъде празен. Преди да загаснат лампите в коридора, Улф бе отишъл в тъмната кухня. Ори — в тъмната трапезария, а Сол и Фред — в тъмната предна стая. Щом аз не ги бях чул, значи никой не ги беше чул. Пъхнах ръка във вътрешния си джоб, за да докосна пистолета си — „Марли“, калибър 38, приближих се до вратата и прокарах пръсти по ръба, за да се уверя, че е затворена, почаках очите ми да свикнат с тъмнината, доколкото бе възможно, и седнах на стола срещу закачалката.

Изпитвах приятно чувство на облекчение. Напрежението свърши. Можехме да се провалим по стотици начини — поради грешки или лош късмет, но ето че всичко бе готово, бяхме поставили капана и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Те или бяха решили да влязат с взлом, или не, но това вече беше тяхна грижа. Не знаех какъв брой взломове извършват — това не е известно на никой външен човек, — но миналата година знаех със сигурност за четири в Ню Йорк и бях чул да се говори за още няколко. Зависеше от това дали Раг вярва, че Олтхаус е бил убит от агент на ФБР. Ако вярваше, то шансът да дойдат бе десет към едно. Ако не вярваше, ако по някакъв начин се бе убедил, че хората му не са извършили убийство, то нямаше да дойдат. Дали ще захапе въдицата, сега вече зависеше само от него, а не от нас. Продължавах да изпитвам приятно чувство.

Щом реших, че е изминал половин час, аз се приближих до вратата, за да погледна часовника си на светлината от шпионката, и като видях, че е шест и двайсет и две, приятното чувство ме поизостави. Бях сбъркал с осем минути. Известно е, че имам добър усет за време, така че явно бях по-нервен, отколкото си мислех. Вместо да седна, тръгнах по коридора към вратата на кабинета, два пъти се отърках в стената и се почувствувах още по-зле. Това беше непростимо. Разбира се, да се върна обратно до външната врата, като се ориентирам по светлината от шпионката, беше лесно, но дявол да го вземе, трябваше да мога да се движа по права линия в средата на коридора, който познавах толкова добре, дори в пълна тъмнина. Минах три пъти точно по средата, а после отидох до стола и седнах.

Не мога да посоча в колко часа дойдоха, защото бях решил да не поглеждам часовника си до седем, но беше малко преди седем. Изведнъж светлината, която се процеждаше от вратата, стана още по-мъжделива — бяха пристигнали. Двама. Третият вероятно бе на тротоара. Единият се наведе да погледне ключалката, а другият застана на най-горното стъпало с гръб към вратата и лице към улицата.

Разбира се, те знаеха, че бравата е „Рабсън“ и си носеха необходимите инструменти, но независимо от способностите на онзи, който бе пред вратата, той не можеше да отвори брава „Рабсън“ от първия опит, така че имах време. Открехнатата врата на предната стая бе само на четири крачки от стола ми. Приближих се, пъхнах глава, подсвирнах тихичко и чух подсвирване в отговор. Отидох до вратата на трапезарията, без изобщо да се докосна до стената, подсвирнах пак и чух отговора. После застанах точно пред вратата на кабинета. Те нямаше да светнат фенерче с влизането си, щяха да почакат и да се ослушат.

По-късно неведнъж сме спорили със Сол за колко време бяха отворили вратата. Той твърди, че вратата се отворила осем минути след като съм подсвирнал, а според мен бяха десет. Както и да е, щом я отключиха и започна да се отваря, аз влязох в кабинета, долепих гръб до стената отляво на вратата, поставих лявата си ръка на ключа за осветлението, а с дясната извадих моя „Марли“ от джоба си.

Щом като влязоха, те не се ослушваха повече от пет секунди, което беше лоша техника на работа, и тръгнаха направо по коридора. Бях обърнал глава и гледах как слабият лъч на джобното фенерче става все по-ярък, прокрадва се в кабинета и след него влизат и те. Направиха три-четири крачки и спряха. Онзи с фенерчето започна да обхожда с него кабинета и след три секунди лъчът щеше да ме освети, затова се провикнах: „Не се съпротивлявайте!“, вдигнах пистолета, щракнах ключа и беше светлина.

Единият просто се стъписа, но онзи с фенерчето го пусна и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Но аз вече бях извадил пистолета си, Ори също бе до мен със своя, а откъм вратата на предната стая се чу гласът на Сол: „Фал!“ Те се обърнаха натам и видяха още два пистолета.

— Работата изглежда зле — казах. — Няма нужда дори да ви обезоръжаваме, не можете да стреляте едновременно в две посоки. Мистър Улф!

Той вече беше в кабинета. Трябва да е излязъл от кухнята, когато извиках: „Не се съпротивлявайте!“ Казах му: „Заобиколете“, но Улф вече беше заобиколил вдясно от червеното кожено кресло, далече извън техния обсег. Той стигна до бюрото си, седна и ги огледа — в профил, тъй като бяха обърнати с лице към мен и Ори.