Рекс Стаут - На вратата се позвъни

— Известно им е, че трябва да си стоят в стаята и да не се показват на прозорците, нали?

— Да. Освен когато… ъъъ… репетират.

— Имат ли подходящи дрехи за четвъртък вечер?

— В онзи сандък са. — Сол го посочи. — И нашите неща са там, включително пистолетите. Разбира се, трябва да облекат вашите палта и шапки.

Улф направи физиономия.

— Много добре. Първо Фред и Ори.

— Отбелязани са. — Той взе отвертката от Улф, отиде до сандъка, на който с тебешир бе нарисуван кръг, каза ми: „Ори е с триъгълник“, и се залови с един винт. Намерих триъгълника и започнах да развивам. Той измъкна Фред, преди да съм извадил Ори, защото един от моите винтове бе с развалена глава. Те също бяха инструктирани да не говорят без нужда, а когато се изправиха, по израженията на лицата им отсъдих, че това не бе никак лошо. Повдигнах вежди към Сол и се потупах по гърдите, той посочи сандъка в другия край, аз отидох и се захванах с него.

Съзнавам, че професионалните актьори имат много опит да казват само каквото трябва и да си държат устата затворена, ако пиесата изисква това, и все пак Ашли Джарвис и Дейл Кърби заслужаваха похвала. Бяха преживели два тежки часа, а и повече — това важеше особено за Джарвис, който носеше не по-малко килограми от Улф, при това не така добре разпределени. Трябваше да наклоним сандъка, за да може да излезе, и остана на пода цели пет минути, като отказваше предложенията ни за помощ и раздвижваше сам ръцете и краката си, но когато накрая успя да се изправи, той се обърна към Улф и му се поклони — при това много изискано. Кърби не ми се бе поклонил, но и не бе казал нито дума. Докато чакахме Джарвис да стъпи на крака, той остана настрана, като правеше гимнастика в такт с музиката от радиото.

Започвах да се съгласявам със Сол — те щяха да свършат работа. Кърби бе два сантиметра по-нисък от мен, но конструкцията му беше съвсем подходяща. Джарвис бе висок точно колкото Улф. Раменете му не бяха толкова широки, а коремът му беше малко по-голям, но с палто разликата щеше да е незабележима. В лице приликата беше слаба, но в тъмното агентите на ФБР нямаше да ги разглеждат отблизо.

Улф отвърна на поклона на Джарвис с кимване, каза: „Елате, господа“, и влезе в кабинета. Вместо да отиде при бюрото си, той премести един жълт стол в средата на килима, който беше достатъчно дебел, за да не се чува нищо, и се върна за още един. Аз взех други два стола, а Сол, Фред и Ори — по един, и всички седнахме в два кръга: Улф, Джарвис и Кърби от вътрешната страна. Но Улф каза: „Парите, Арчи“, станах и отидох до сейфа за парите — две пачки с двайсет и пет двайсетачки във всяка, които бях приготвил предварително.

Улф погледна Джарвис, прехвърли се на Кърби и после пак на Джарвис.

— Обядът е готов — започна той, — но първо няколко въпроса. Тези пари са ваши. Арчи!

Подадох им ги, на всеки по пачка. Джарвис само ги погледна и ги пъхна в джоба на сакото си. Кърби извади портфейл от вътрешния си джоб, подреди грижливо банкнотите и ги прибра обратно.

— Мистър Хюит ви е обяснил — продължи Улф, — че всеки от вас ще получи по хиляда долара и ето че ги имате. Но след като видях как се измъквате от сандъците, смятам, че, вече сте си изкарали хилядата долара. Многократно. Затова, ако се справите с останалата част задоволително, ще смятам, че сте заслужили още по хиляда, и ще ги получите. В петък или в събота.

Джарвис отвори уста, сети се точно навреме да я затвори. Посочи към Кърби, потупа се по гърдите, и погледна въпросително.

Улф кимна:

— Две хиляди. По хиляда за всеки. Малко по-близо, мистър Кърби. Трябва да говоря тихо. Ще прекарате тук двайсет и осем часа. През това време не трябва да има нито един звук, който — ако бъде чут — да издаде присъствието ви в тази къща. Стаята ви е на втория етаж. Ще се качвате по стълбите, не с асансьора. Ако ви потрябва нещо, в коридора ще има човек. Ако се налага да разговаряте, ще шепнете. В стаята ви има петдесетина книги. Ако никоя от тях не е по вкуса ви, може да си изберете книга от тези лавици. Никакво радио, никаква телевизия — къщата не трябва да се превръща в панаир. Необходимо е внимателно да наблюдавате стойката и походката на мистър Гудуин, и моята, а за това ще имате възможност. Гласовете ни — не, това няма да е нужно. — Улф сви устни. — Смятам, че това е всичко. Ако имате въпроси, питайте сега, тихичко, на ухото ми. Имате ли?

Те поклатиха глави.

— В такъв случай да обядваме. Ще изключим радиото. На масата никога не говорим за работа. Никой няма да приказва — с изключение на нас двамата с мистър Гудуин.