Рекс Стаут - Черни орхидеи

Присъстващите си зашушукаха. После всички замълчаха. Чуваше се само шума от стичащата се по саксиите вода. Улф ме помоли да затворя вратата. Аз го направих и седнах на пейката до У. Г. Дийл.

— Добре — каза сухо Креймър, — детайлите по-късно. Какво е видяла?

— Тя предпочита да не говори. А сега ще ни кажете ли, мис Лашър?

Роуз погледна Улф и това беше всичко.

— Рано или късно, ще го направите — декларира Улф. — Мистър Креймър ще се погрижи за това. Той може да бъде убедителен. През това време аз ще ви кажа какво сте видяла или поне част от него. Видяла сте мъж, приближаващ се до тази врата, с бастун в ръка. Той е бил потаен, държал е под око коридора във всички посоки и не е бързал. Видяла сте го да отваря вратата и после да я затваря, коленичил или приклекнал да прави нещо с ръцете си. Когато си е тръгнал, е оставил бастуна на пода с дръжка, сочеща към вратата. Видяхте всичко това? Не съм ли прав?

Роуз дори не го погледна.

— Много добре. Не зная по кое време се е случило това, но е било между четири и четири и двадесет. По-вероятно около четири. А сега, към следващия епизод, който знам. В четири и двадесет сте видяла трима мъже да идват по коридора. Те виждат бастуна и започват да говорят за него. Един от тях го вдига, отвива зелената връв от дръжката му и го подава на един от другите мъже. Не зная дали сте видяла връвта, или не, но съм сигурен, че не сте знаела, че това е част от дълга връв, която е била завързана за спусъка на револвер. Не сте знаела и че чрез вдигането на бастуна, Хари Гулд е бил застрелян. Тогава не сте знаела кои са тези хора, но сега знаете техните имена. Мистър Гудуин вдигна бастуна и го подаде на мистър Хюит. Мъжът с тях бях самият аз.

Улф извади нещо от горния си джоб с лявата ръка, защото в дясната държеше „скиптъра“. Той каза:

— Пред вас е парчето връв, което е било увито около бастуна. Не очаквам от вас да го идентифицирате. Ясно е защо бастунът е бил подаден на мистър Хюит — той е негова собственост.

Той подаде връвта на Креймър.

Бях съкрушен. Обикновено, в такива ситуации бях много внимателен. Наблюдавах лицата и движенията на присъстващите, заслушвах се в звуците, които издаваха, или в думите, които изричаха, но този път това не стана. Улф плуваше в свои води. Винаги беше така, когато с присъщата си арогантност обвиняваше някой в престъпление. Но нито той беше ку-ку, нито аз. При всички случаи трябваше да каже „чао“ на орхидеите. Погледнах Хюит. Той също трябваше да бъде наполовина засегнат, но не беше. Беше блед, но се опитваше да изглежда добре. Беше се втренчил в Улф и хапеше устни. Езикът му ту излизаше, ту отново се прибираше в устата му.

„А-ха“, помислих си. Това е то. Но тогава…

Креймър гледаше връвта. У. Г. Дийл беше поискал да я види. Креймър беше удовлетворил желанието му, но не го изпускаше от очи.

— Разбира се — каза Улф, — работата е в това, не кой е вдигнал бастуна, а кой го е поставил там. Мис Лашър би могла да ни каже, но предпочита да не го прави. Тя продължава да твърди, че не е видяла нищо. Затова трябва да стигнем до това без нейна помощ. Има някои факти, които могат да ни помогнат, но тук май не е много удобно. Да слезем долу.

— Не — каза Хюит. — Давайте направо и да свършваме.

— Давайте — повтори Креймър. Той протегна ръка към Дийл да вземе връвта и я прибра в джоба си.

— Ще бъда максимално кратък — каза с примирение Улф. — Хари Гулд имаше работодател. Един ден той е намерил гаражна карта в една от колите на работодателя си. Вероятно е била изпусната под седалката и е била забравена. Не мога да съм сигурен, но той я е намерил и задържал. Не зная защо му е трябвала. Може би е подозирал, че работодателят му е имал връзка с жена, защото картата е била от гараж в Саламанка, Ню Йорк. А това е на доста голямо разстояние от Лонг Айланд. Човек като него, готов да изнудва, обикновено прибира такива неща. Неразбираемо е защо я е задържал. Още по-малко разбираемо е, как така неговият работодател е бил толкова небрежен, че да я остави в колата.

Изведнъж Улф обърна глава и попита Хюит:

— Не е ли това небрежност, мистър Хюит? Хюит не отговори. Вече не беше толкова блед и не хапеше устните си. Очите му гледаха сериозно, какъвто беше и гласът му:

— Приключвайте с тази история, мистър Улф. Склонен съм де се съглася с вас, но това е без значение. Приключвайте вече! Позволявам ви само, защото признавам, че бастунът наистина е мой.

— Благодаря. И така, по-късно ще се върна към вас. Стигнахме до там, когато съмненията на Хари Гулд дали да запази картата са станали по-определени. Отново не зная защо, но моето предположение е, че той е научил за загубата на най-ценната плантация от вечнозелени широколистни растения в страната — Плантацията на „Разсадници Ъпдъграф“, Пенсилвания. По тези дървета е имало плесен — Kurume Yellows. ТОЙ е знаел, че Хюит е прекалено горд със собствените си широколистни и че е склонен на крайности от ревност. Той също като градинар е знаел колко лесно би могъл с чанта или две от заразения торф да инфектира друга плантация, ако има достъп до нея. Неговите подозрения са станали достатъчно конкретни, за да го изпратят в Саламанка, в западната част на Ню Йорк, близо до границата с Пенсилвания, за да види собственика на гаражи „Нелсън“. Това се е случило през декември. Хюит е бил там няколко месеца по-рано и е пострадал при инцидент със собствената си кола. С него не е имало жена, а мъж. Този мъж е бил леко кривоглед. Бил е от персонала на „Разсадници Ъпдъграф“. Името му е Пийт Аранго.