Клифърд Саймък - Омагьосано странство

Джуджето Снивли каза:

— Значи си дошъл да си вземеш брадвата?

— Да, ако е готова — отвърна му Гиб.

— Вече е достатъчно готова — Снивли измърмори. — Още от вчера. Влез, седни. Дори за млад, като тебе изкачването е уморително.

Входът на пещерата се намираше от страната на хълма. Близо до отвора й и разположена под него се намираше огромна купчина от пръст и сгурия, която наполовина изпълваше тъмната клисура. Около нея се виждаше следата, оставена от количките. В единия си край тя достигаше до мястото за смет. Толкова стара беше тази купчина от пръст и сгурия, че дърветата, растящи върху нейните наклонени страни, се бяха извисили и достигнали внушителни размери, а странно преплетените клони на някои от тях се простираха над клисурата с причудливи форми. Навътре в пещерата, която се простираше дълбоко под хълма, се виждаха светлините от огъня в ковачниците. Чуваше се усиленото чукане на джуджетата.

Снивли го въведе в някаква малка, странична пещера, свързана с водещата към мината голяма пещера.

— Ето тук — каза Снивли — ще можем да поседнем необезпокоявани и няма да се притесняваме от шума наоколо. Освен това, няма да сме на пътя на натоварените колички, идващи от мината.

Гиб постави една от торбите на тезгяха, разположен до стената.

— Тук има опушена риба — обясни той, — а и някой други неща. Другата торба е за отшелника.

— Него от години не съм го виждал — каза Снивли. — Заповядай, седни на този стол. Съвсем наскоро го покрих с тази нова овнешка кожа. Стана много удобен.

Гиб седна на посочения стол, а джуджето си взе друг и го разположи така, че да наблюдава госта си.

— Всъщност — каза то — само един-единствен път съм се отбивал при отшелника. Нещо като акт на добросъседство. Занесох, му и подарък — два чудесни сребърни свещници. След това не съм ходил. Притеснявам се, че съм го отегчил. Чувствах, че с нетърпение очакваше, да си тръгна. Разбира се, не ми каза нищо.

— И никога не би ти казал. Той е един много мил човек.

— Изобщо не трябваше да го правя — каза джуджето. — Вероятно се получи така, защото от много отдавна живея тук, в земята на хората и непрекъснато общувам с тях. Престанал съм да правя разлика между себе си и хората. Сигурно напомням на отшелника, а предполагам и на много други хора, за другия съществуващ свят, където всъщност ми е мястото. Сигурно хората все още изпитват омраза и отвращение към него, предполагам с основание.

С векове хората и многобройният народ от моя свят воюваха упорито и безпощадно едни срещу други. Дори, според мене, в повечето случаи без капка чест. И като резултат от това, отшелникът, който е, както ти казваш, един от най-добрите хора по света, не знаеше как точно да се отнася към мен. Сигурно е знаел, че съм напълно безопасен и че не съм някаква заплаха за него или за някой друг от расата му, но въпреки това, бе нетърпелив да си тръгна.

Защото, ако бях дявол или някакъв демон, той щеше да знае как да действува — със светена вода и святи молитви. Аз не бях дявол, а той въпреки това по някакъв странен начин ме свързваше с представата си за него. През всичките тези години само съжалявах, че го посетих.

— И въпреки всичко, той прие свещниците?

— Да, прие ги и то много любезно, с големи благодарности. Беше прекалено джентълмен, за да ми ги върне обратно. Дори в замяна ми даде една дължина златен плат. Предполагам, че някой благороден посетител му го е подарил, защото отшелникът не би имал пари да купи един толкова скъп подарък. Много често съм си мислил, че той трябваше да го запази и да ми даде нещо много по-скромно. През всичките тези години се чудя какво да правя с подаръка му. Прибрал съм го в сандъка и само от време на време го вадя, за да го разгледам. И това е всичко. Предполагам, че бих могъл да го разменя за нещо по-полезно, но се колебая, защото това е подаръкът, който ми даде отшелникът и за мен в него има някаква сантиментална ценност. Никой не продава дарове, а пък да не говорим, когато са подарени от един толкова добър човек.

— Мисля си — каза Гиб, — че трябва по-добре да разбереш неговото отегчение. Аз, например, нямам такова отношение към теб. Въпреки, че ако трябва да бъда честен, трябва да си призная, че всъщност не съм човек.

— Да, но си много повече такъв, отколкото съм аз. И може би затова съществува тази разлика.

Той се изправи.

— Ще отида да ти донеса брадвата — каза той. — Има и нещо друго, което искам да ти покажа.