Клифърд Саймък - Омагьосано странство

Монахът не каза нищо, само кимна с глава.

— За да мога да изпълня споразумението ни, ще трябва да ми кажете името си.

— Аз съм брат Ослуд — каза монахът.

— Ще го запомня. Допийте си виното и да се захващаме за работа. Значи казвате на АЦаря и ЛиниятаА живеел?

Монахът кимна и се пресегна за чашата. Бекет се изправи и отиде при компанията си, след това отново се върна.

— Няма да съжалявате, че дойдохте при мене — каза той.

— Надявам се — отвърна му брат Ослуд.

Той допи виното си и остави чашата на масата.

— Ще се видим ли отново? — попита монахът.

— Не, освен, ако вие не ме потърсите.

Монахът се уви в расото си и излезе през вратата. Луната, скрила се зад покривите на къщите, наредени покрай тясната уличка, не осветяваше мястото. Затова той трябваше да върви много внимателно по неравния, хлъзгав калдъръм.

Докато минаваше покрай един вход, зад него се отдели тъмна сянка, която го последва. Острието на нож проблесна в тъмнината. Монахът се свлече с гъргорене. Ноктите му дращеха каменната стена. Поток от кръв напълни устата му. След това настана тишина. Намериха тялото му чак на сутринта.

Гиб от Блатата се събуди както винаги преди изгрев слънце. Днес той имаше много работа. Именно на този ден джуджетата бяха обещали да са готови с новата му брадва. Той се нуждаеше от нея, защото колкото и да точеше острието на своята стара, вече овехтяла и изтъпяла, то се наточваше незначително.

Обикновено сутрин, по това време на годината, блатото бе обвито от ниско стелеща се мъгла. Но днес то беше напълно ясно. Единствено от едната страна на острова, където добиваха дървения материал, се виждаха няколко пласта мъгла. На изток и на юг блатото се простираше равно и огромно, преливащо между кафяво и сребърно — цвета на тръстиките и тревите. Патици крякаха из близките езерца, а водният плъх плуваше в потока, оставяйки едно красиво v след себе си. Някъде далече квакаше чапла. На северозапад дъбовете, кленовете и хикориите, вече променени от цветовете на идващата есен, оформяха гористи хълмове, простиращи се до небето.

Гиб наблюдаваше хълмовете — някъде там, в тази плетеница от гори, живееше неговият добър приятел Хол от Кухото дърво. Почти всяка сутрин, когато нямаше мъгла и хълмовете се виждаха, той се опитваше да го открие с поглед, но никога до сега не бе успявал, защото от такова разстояние не бе възможно да отличиш едно дърво от друго. Днес нямаше да може да посети приятеля си и той го знаеше. Трябваше да получи брадвата си и след това да уважи самотния, стар отшелник, който живееше във варовикова пещера в един от хълмовете отсреща в далечината. Вече бе изминал месец от последната им среща.

Гиб сгъна гъсешката наметка и вълненото одеяло, с които бе спал и ги прибра в колибата, разположена в центъра на сала. Той винаги спеше на открито с изключение на дните, когато беше студено или валеше. Той се зае да пали огън върху металната плоча, поставена в предната част на сала. Използваше сухата трева и праханта, които пазеше в изгнилия дънер, за подпалки, а търкайки кремъка и стоманата получи искрата, която да даде живот на огъня му.

Когато той се разгоря, Гиб простря ръка към мрежата, потопена зад сала и измъкна някаква пляскаща риба. Уби я с един замах на ножа и бързо я изчисти. Сложи филето в тиган, който постави на скарата над огъня. Приклекна, за да наблюдава готвенето.

Блатото беше спокойно, ако се изключи нежното крякане на патките и обичайното „плоп“ на някоя скачаща риба. Всъщност по това време на деня то винаги беше такова. Едва по-късно щяха да се появят косовете и техните врякания в тръстиките, шумящите крила на прелитащи водни птици и дрезгавите писъци на крайбрежните птици и чайки.

На изток изсветля и блатото, по-рано обагрено в кафяво и сребърно, започна да придобива нов вид. В далечината, между него и реката, се издигаше малка височина, по чийто склон се виждаше редица от върби. Папурът, разположен близко до хълма, покрит с гори, вече можеше да бъде разпознат. Неговите кафяви стъбла се полюшваха от скитащия вятър.

Салът нежно се поклащаше, докато той похапваше от тигана, защото не си струваше да се занимава с чинии. Той се чудеше как ли се живее на твърда земя, без това постоянно полюшване. С него бе прекарал целия си живот и знаеше, че то изчезва единствено когато реката замръзне, поради големия студ.

Споменът за студа му припомни за нещата, които трябваше да приготви за идващата зима. Трябваше да опуши още риба, да събере корени и семена, да улови няколко водни плъха, от чиято кожа да си ушие дреха за зимата. И да събере дърва. Но въпросът с дървата щеше да бъде по-лесно изпълним, когато се сдобиеше с новата брадва от джуджетата.