Клифърд Саймък - Омагьосано странство

— Кой друг, освен тебе, знае за съществуването на ръкописа? Само ти си го виждал. Дори и да промениш стила, кой ще разбере? Пергаментът е стар, а що се отнася до заличаването на старите букви, никой не ще се усъмни. Някога това е било честа практика, поради трудностите в намирането на нов пергамент.

— Не съм сигурен.

— Ще трябва документът да попадне в ръцете на експерт, а шансовете за това са много малки. Затова не се притеснявай, че някой ще открие несъответствията. Така или иначе ти отдавна вече няма да си тук.

— Няма да съм тук?

— Разбира се. Не е възможно да останеш тук след всичко, което се случи.

— Май че си прав. И аз мисля, че ще се наложи да напусна.

— Надявам се сведенията от ръкописа да си струват всички проблеми, които той би ти създал.

— Мисля, че си струва — каза Корнуол.

Таласъмът стана от пейката и се упъти към вратата.

— Чакай малко — спря го Корнуол. — Ти дори не си каза името. Ще те видя ли отново?

— Казвам се Оливър — или поне в света на хората ме наричат така. Малко вероятно е отново да се видим. Всъщност, почакай. Колко време ще ти трябва да направиш фалшификата?

— Предполагам, не много.

— Тогава ще те изчакам. Силите ми не са много, но винаги мога да ти бъда от полза. Знам една малка магия и когато напишеш пергамента, с нейна помощ ще мога да обработя мастилото и да го променя така, че той да изглежда старинен.

— Тогава веднага се захващам — каза Корнуол. — Ти дори не ме попита какво пише в него. Мисля, че поне това ти дължа.

— Ще ми разкажеш, докато работиш — отвърна таласъмът.

Лорънс Бекет и компанията му пиянстваха до късно. Преди това вечеряха обилно, за което свидетелстваха остатъците върху голямата кръчмарска маса. Върху дъската за хляб се мъдреха парче свински бут и половин самун хляб. Постоянните посетители от града вече си бяха тръгнали, но гостилничарят, който бе изпратил слугите си да спят, все още седеше зад тезгяха. Той сънливо се прозяваше, но бе вътрешно доволен — рядко се случваше кръчмата „Глиганската Глава“ да има толкова богати посетители. Студентите, които идваха и без това рядко, обикновено създаваха повече проблеми, отколкото носеха печалба. А пък местните, които се отбиваха вечер, бяха нахитряли и не му позволяваха да им кръщава виното. „Глиганската Глава“ не се намираше на главната улица на града, а на една от малките странични улички и много рядко се случваше търговци като Лорънс Бекет да се отбият насам.

Вратата се отвори и монахът влезе. Той се спря за момент, загледан в мрачния сумрак на кръчмата. Гостилничарят зад тезгяха набързо се разсъни. Някакво чувство му подсказа, че това посещение не е на добро. От години насам мъж с религиозни убеждения не бе прекрачвал прага на тази кръчма.

След моментно колебание, монахът се загърна в расото си с израз на погнуса и се отправи през стаята към ъгъла, където бе масата на Лорънс Бекет и компанията му. Спря зад един от столовете и отправи поглед към Бекет.

Бекет го погледна въпросително в очите. Монахът не каза нищо.

— Албърт — каза Бекет, — налей на тази нощна птица чаша вино. Рядко се случва да вдигнем чаши с божий служител.

Ставайки от стола си, Албърт подаде питието на монаха.

— Господин Бекет — каза монахът, — подочух, че сте в града. Бих искал да си поговорим насаме.

— Разбира се — отвърна Бекет сърдечно. — Ще си поговорим, но не и насаме. Всички тези мъже са с мен. Това, което аз мога да чуя, могат и те. Алберт, донеси на господина един стол, за да се присъедини към нас.

— Трябва да останем насаме.

— Добре тогава — каза Бекет. — Хайде вие се преместете на някоя друга маса. Ако искате, вземете и една от свещите.

— Усещам — каза монахът, — че ми се подигравате.

— Така е, защото не мога да си представя, че това, което искате да ми кажете, е от голямо значение.

Монахът се разположи на стола до този на Бекет и постави каната с вино на масата, изчаквайки другите да си тръгнат.

— Е — обърна се към него Бекет, — какво е това тайно нещо, за което искате да си говорите с мен?

— Първо — започна монахът. — бих искал да ви кажа, че не сте обикновен търговец — такъв, за какъвто се представяте.

Бекет не каза нищо, само го погледна. Но след това на лицето му не остана и следа от хумор.

— Знам, че имате достъп до църквата — каза монахът. — И ще очаквам възнаграждение за сведенията, които бих ви предоставил. За човек като вас това е нищо. Всичко, което искам, е да кажете само една-две думи там, където трябва.