Клифърд Саймък - Отново и отново

— Седни — каза му тя. — Ето там, на онзи стол. Говориш толкова странно, че се плаша.

Сътън седна на стола.

— Разкажи ми какво се е случило — настоя Ева.

Вместо да я послуша, той заговори за друго:

— Днес мислех за Хъркимър. Докато Тревър ми говореше. Вярно е, че тази сутрин го ударих и утре пак бих го ударил, ако ми каже същите думи. Такива сме ние, хората, Ева. През цялата си история сме воювали. Отначало с тояги и каменни брадви, после с пушки и атомни бомби…

— Стига! — изкрещя Ева. — Успокой се, моля те!

Той смаяно я погледна.

— Хората, казваш — продължи тя. — А Хъркимър какво е? Нали и той е човек, създаден от други хора? Когато един робот направи друг, стават два робота, нали? Така е и при хората — като произвеждат андроиди, те всъщност създават хора.

Объркан, Сътън промърмори:

— Тревър се опасява, че андроидите ще вземат връх. И повече няма да има хора. Край на истинския, биологичен човек…

— Аш — каза му Ева, — тревожиш се за неща, които и след хиляда поколения няма да бъдат разрешени. Мислиш ли, че си заслужава?

Той поклати глава.

— Сигурно не. И все пак вътрешно съм неспокоен. Място не мога да си намеря. А всичко изглеждаше така просто и ясно преди. Щях да напиша книга. Галактиката щеше да я прочете и одобри и всичко щеше да е чудесно.

— Все още може да стане така — увери го тя. — Макар и със закъснение, с голямо закъснение. Но първо трябва да спрем Тревър. И той като теб е заблуден от същата объркана логика.

— Хъркимър каза, че и едно ново оръжие ще свърши добра работа — напомни й Сътън. — Напълно достатъчно било, за да се наруши балансът на силите. Ева, андроидите са напреднали доста в изследванията си, нали? Имам предвид биохимията на човешкото тяло. Сигурно е така, ако се съди по досегашните им постижения.

— Имаш право, Аш.

— Тогава навярно разполагат със скенери. Машини, които могат да прекопират с най-големи подробности даден човек чак до молекулярно и атомно равнище и да изработят схема за тяло-дубликат.

— Това отдавна е постигнато — заяви Ева. — Дублирали сме доста хора от организацията на Тревър. Отвличаме ги, после снемаме копия и изработваме дубльори, които заемат местата им. Оригинала задържаме под немного строг арест. Само благодарение на подобни хитрости успяваме да се предпазим и оцелеем.

— А от мен дубликат ще се получи ли? — попита Сътън.

— Разбира се, Аш, но…

— Естествено, лицето му трябва да е различно — продължи Сътън. — Но мозъкът ще бъде същият… както и някои други неща.

Ева кимна.

— Имаш предвид нечовешките си способности — досети се тя.

— Мога да се вселявам в чужд разум — поясни Сътън. — Не е просто телепатия, а способност да се идентифицираш с другия, като разумът му сякаш става твой собствен. Започваш да мислиш, чувствуваш и възприемаш нещата също като него. Не зная как става това, но, изглежда, някак си е свързано със структурата на мозъка ми. Ако сега го прекопирате, способностите ми сигурно ще се предадат и на копията. Навярно не всички ще могат да ги използват, но достатъчно е само някои да успеят.

Ева ахна.

— Аш, но това означава…

— Че ще узнавате — продължи Сътън — всичко, което Тревър е замислил. Абсолютно всяка дума или мисъл, зародила се в главата му. Защото някой от вас ще бъде Тревър. Същото се отнася и за всеки друг, който по някакъв начин е свързан с тях, и вие ще научавате какво точно възнамеряват да правят. Така ще разбирате навреме какво ви заплашва и винаги ще осуетявате действията им.

— И ще се получи безизходна ситуация, от каквато толкова се нуждаем — заключи Ева. — Стратегия на застоя, Аш. Изобщо няма да разбират кой и как точно им пречи. Навярно ще си помислят, че щастието завинаги им е обърнало гръб… че съдбата е против тях.

— Сам Тревър ми подсказа идеята — обясни Сътън. — Посъветва ме да отида и да си поблъскам още малко главата в стената. Каза, че накрая съм щял да се уморя и откажа.

— Десетина години ще бъдат напълно достатъчни — каза Ева. — Ако ли не, тогава сто. Или дори хиляда, щом се наложи. Разполагаме с достатъчно време.

— В края на краищата ще се откажат — заяви Сътън. — Буквално ще вдигнат ръце и ще зарежат всичко. Защото ще се почувствуват безсилни, след като винаги губят. Борят се с всички сили само за да загубят отново.

Седяха в стаята сред малкия оазис светлина, който ги пазеше от настъпващия мрак, и не изпитваха никакво тържество, защото знаеха, че е неуместно. Всичко се налагаше по необходимост, а не от желанието на всяка цена да победиш. Човечеството се бореше със себе си, като едновременно печелеше и губеше в тази борба.