Клифърд Саймък: Отново и отново

Едно оръдие, мислеше Сътън. Колко погрешно е разсъждавал. Оръдията бяха хиляди, дори милиони и вече заемаха позиция за бой. Цял милион оръдия в защита на съдбата, за да стане тя достояние на всички живи същества. Сега или след милиард години.

— Предполагам — колебливо заговори той, — че сега очаквате да мина на ваша страна.

— Единственото, което искам, е да ми покажете къде се намира Люлката — рече Тревър.

— За да я унищожите ли? — попита Сътън.

— За да спася човечеството — заяви Тревър. — Биологичните хора. Истинските.

— И сте убеден, че сега хората трябва да бъдат единни — каза Сътън.

— Ако все още има поне зрънце от човека у вас, ще застанете на наша страна — настоя Тревър.

— Някога, преди още хората от Земята да достигнат звездите, се е считало, че най-велик е човешкият род — каза Сътън. — Но това вече не е вярно, Тревър. Има и други велики раси.

— Всяка раса — напомни му Тревър — е вярна на себе си. Човечеството също.

— Аз обаче ще стана предател — заяви Сътън. — Може и да греша, но все още мисля, че равенството пред съдбата е по-важно от човечеството.

— Отказвате да ни помогнете, така ли?

— Не само отказвам — заяви Сътън. — Ще се боря срещу вас. Казвам ви това, за да го знаете. Ако възнамерявате да ме убиете, Тревър, сега е моментът. Защото пропуснете ли го, после ще бъде късно.

— За нищо на света няма да ви убия — отвърна Тревър. — Защото се нуждая от книгата ви. Независимо от вас и вашите андроиди, ние ще я тълкуваме така, както на нас ни се иска. И същото се отнася за всичките други гадни, пълзящи твари, от които толкова много се възхищавате. Никой в цялата Вселена не може да се противопостави на човека, нито дори да се сравнява с него…

Върху лицето на Тревър се изписа отвращение.

— Оставям ви да се оправяте сам, Сътън — продължи той. — Името ви ще се запомни като най-черното петно в цялата човешка история. И най-пропадналият човек ще се задавя, когато се опита да го произнесе. Думата „сътън“ ще стане нарицателно, с което хората ще се обиждат помежду си…

И той го изруга, но Сътън дори не помръдна от мястото си.

Тревър стана и си тръгна, но после отново се обърна. Говореше шепнешком, но гласът му се заби като остър кинжал в мозъка на Сътън.

— Идете да си измиете лицето — каза той. — Махнете пластмасата и опознавателния знак. Но никога вече няма да сте човек, Сътън. Вие самият не ще посмеете да се наречете човек.

После се обърна кръгом и се отдалечи. Загледан след него, Сътън сякаш видя как цялото човечество завинаги му обръща гръб.

Някъде дълбоко в мозъка му, като че ли от много, много далеч едва доловимо отекна шум от затръшване на врата.

Само една лампа светеше в ъгъла на стаята. Дипломатическото куфарче бе сложено на масата под нея, а Ева Армър стоеше зад стола си, сякаш го беше очаквала да дойде.

— Връщаш се, за да си вземеш записките — каза тя. — Приготвила съм ги.

Застанал до самата врата, Сътън поклати глава.

— Все още не ми трябват — отвърна той. — По-късно може, но не сега.

Ето ги, помисли си той, записките, за които толкова се тревожеше днес и се чудеше как да ги поиска.

— Тази сутрин, докато закусвахме, споменах за едно оръжие — напомни й той. — Сигурно си спомняш думите ми. Казах, че оръжието е само едно и че с едно оръдие не може да се води война.

Ева кимна. Лицето й изглеждаше уморено под светлината на лампата.

— Помня, Аш.

— Сега вече са цял милион — продължи Сътън. — Повече, отколкото ви трябват.

После бавно прекоси стаята и застана срещу нея.

— На ваша страна съм — каза й просто той. — Днес следобед срещнах Тревър. Прокле ме от името на цялото човечество.

Ева бавно протегна ръка и Сътън усети как гладката й хладна длан го погалва по лицето. После пръстите й се вплетоха в косата му и тя нежно разтърси главата му.

— Аш — каза тя, — измил си лицето си. Сега отново си предишният Аш.

Сътън кимна.

— Исках пак да стана човек — отвърна той.

— Тревър сигурно ти е казал за Люлката, нали, Аш?

— Бях се досетил за някои неща — отговори Сътън. — Останалото той ми го разказа. За андроидите без опознавателен знак.

— Използваме ги като разузнавачи — обясни Ева, сякаш ставаше дума за нещо съвсем естествено. — Някои дори сме настанили в щаба на Тревър. Той ги мисли за хора.

— Къде е Хъркимър? — попита Сътън.

— Няма го, Аш. Не можеше да остане след онова, което се случи днес.

— Точно така — съгласи се Сътън. — Разбира се, че не е могъл. Ние, хората, сме такива мерзавци, Ева.