Клифърд Саймък - Отново и отново

— Нима не разбирате какво значи всичко това? — запита другият. — То означава…

— Знам какво означава — прекъсна го Тревър. — Отсега нататък няма да знаем със сигурност кои от нас са хора. Няма да можем да различаваме хората от андроидите. Възможно е дори ти да си андроид. Или пък аз…

— Точно така — потвърди човекът.

— Ето защо Сътън беше толкова самоуверен вчера — каза Тревър. — Седеше там, където си ти сега, и имах чувството, че през цялото време ми се присмива…

— Не ми се вярва Сътън да знае — възрази другият. — Тайната принадлежи на андроидите. Дори онези от тях, които я знаят, са съвсем малко. Едва ли биха рискували да се доверят на някой човек.

— Дори ако той е Сътън?

— Дори и Сътън — потвърди другият.

— Люлка — рече Тревър. — Съвсем точно название.

— Сигурно ще вземете някакви мерки — нетърпеливо се обади човекът.

Тревър подпря лакти на бюрото и внимателно доближи връхчетата на пръстите си.

— Разбира се — каза той. — А сега слушай внимателно. Ето какво ще направим…

Ева Армър стана от мястото си край масата на двора и протегна двете си ръце за поздрав. Сътън я придърпа към себе си и я целуна по бузата.

— Това е, защото милион пъти съм си спомнял за теб — каза той.

Тя се засмя, изведнъж обзета от радост и щастие.

— Чак пък толкова много, Аш!

— Прищевки на времето — поясни Хъркимър. — Прекарал е в миналото десет години.

— О! — рече Ева. — Но, Аш, това е ужасно!

Сътън й се усмихна.

— Не съвсем, защото през това време добре си отпочинах. Десет години на тишина и спокойствие. Работех в една ферма. Отначало беше трудничко, но когато дойде времето да си тръгвам, истински съжалявах.

Поднесе й стол, а след това и той седна, като се настани между нея и Хъркимър.

Закусиха… шунка с яйца, препечени филийки, конфитюр и силно черно кафе. На двора беше приятно. Над главите им в клоните на дърветата птичките водеха приятелски спор. Сред детелината и цветята, цъфнали покрай настланата с камъни и тухли пътека, жужаха пчели.

— Харесва ли ти къщата ми, Аш? — попита Ева.

— Чудесна е — отвърна той и след това, сякаш между едното и другото имаше някаква връзка, добави: — Вчера се срещнах с Тревър. Той ме заведе на Олимп и ми показа Вселената.

Ева рязко си пое дъх и Сътън бързо вдигна очи. Хъркимър с напрегнато изражение чакаше продължението, а ръката му, която държеше вилицата, бе увиснала във въздуха.

— Какво ви става на вас двамата? — попита Сътън. — Не ми ли вярвате?

И още докато задаваше въпроса, вече си бе отговорил. Разбира се, че не му вярваха. Защото беше човек и можеше да ги предаде. Или пък да представи съдбата като достояние само на човешкия род. И нямаше начин да им докаже, че няма подобни намерения.

— Аш — започна Ева, — нали си отказал…

— Оставих Тревър с впечатлението, че ще се върна, за да продължим разговора. Не съм му казал нищо определено. Но той е убеден, че ще го сторя. Дори ме посъветва да си поблъскам още малко главата в стената.

— А вие размислихте ли добре, сър? — попита Хъркимър.

Сътън поклати глава.

— Не. Не съвсем. Още не съм седнал да си блъскам главата, ако това имаш предвид. Макар че за един човек идеята е доста привлекателна. Но аз понякога искрено се питам колко ли е човешкото, останало у мен.

— Какво всъщност си узнал, Аш? — тихо попита Ева.

Сътън разтърка с длан челото си.

— Мисля, че достатъчно. Знам за войната във времето, причините за нея и начина, по който я водите. Научих доста и за себе си. Притежавам две тела и два разума или най-малкото резервно тяло и разум. Узнах също така и за някои от необикновените си способности. Навярно имам и други, за които не подозирам. Откривам ги постепенно и всяко ново нещо ми се удава трудно.

— Не можехме да ти кажем — обясни Ева. — А щеше да е толкова просто. Но, първо на първо, ти нямаше да ни повярваш. Пък и когато човек си има работа с времето, намесата трябва да е съвсем минимална. Само колкото е необходимо, за да се тласне събитието в правилната посока. И все пак аз направих опит да те предупредя. Помниш ли, Аш? Ако изобщо може да се нарече предупреждение.

Сътън кимна.

— След като убих Бентън, ти ми каза, че ме проучваш от двадесет години.

— А не си ли спомняш, че аз бях момиченцето с карираната престилка. Когато ловеше риба…

Той я погледна изненадан.

— И това ли знаеш? Не беше ли то само част от сънищата на Заг?

— Внушение — поясни Хъркимър, — за да можеш после да откриеш в нейно лице човек, когото някога си познавал и сте били близки. По този начин щеше да я приемеш като приятел.