Клифърд Саймък - Отново и отново

Не чу никакъв звук, но усети как силна ръка сграбчва лакътя му и го дръпва от пътеката. Когато се изви, за да изтръгне ръката си от здравата хватка, той различи в тъмнината неясната фигура на нападателя. Сви юмрук и замахна, за да нанесе съкрушителен удар върху тъмната глава, но така и не достигна целта. Някой силно го блъсна отзад в прегъвката на коленете, като вкопчи ръце в краката му, и Сътън политна напред и се просна по очи.

Понадигна се и седна на земята. Някъде отляво дочу тихото, припряно съскане на стрелящи пистолети и улови с края на очите си ярките отблясъци в мрака.

После невидима ръка закри устата и ноздрите му.

Упойка, помисли си той.

И още докато си го мислеше, изведнъж престана да вижда тъмните фигури сред дърветата, а жабешкото крякане и ръмженето на пистолетите заглъхнаха.

Сътън се събуди на непознато място и остана да лежи неподвижен в леглото. През отворения прозорец подухваше лек ветрец и стаята, украсена с фантастични живи стенописи, се къпеше в ярки слънчеви лъчи. Вятърът донасяше аромат на цъфнали цветя, а на дървото край прозореца весело чуруликаше птичка.

Сътън бавно проучи със сетивата си стаята… непозната стая с чудновата форма и мебелировка, по чиито стени зелени и морави маймунки се гонеха по полюшващата се на височината на цокъла пълзяща лоза.

Той спокойно проследи спомените си до мига, когато бе загубил съзнание. В тъмнината на нощта проблясваха пистолети, а една ръка бе запушила ноздрите му.

Упоен, каза си Сътън. Упоен и отвлечен.

Преди това бе слушал песента на щуреца, жабешкия хор в блатото и говорещия ручей, който бълбукаше надолу по склона, забързан към неизвестната си цел.

А преди това един човек, седнал зад бюрото си, му бе говорил за своята корпорация, бе споделил с него мечтите и проектите си.

Фантастично, помисли си Сътън. Сега, сред ярко осветената стая, самата идея му изглеждаше чиста фантазия. Нима бе възможно, след като завладее звездите, човекът да се устреми към галактиките!

И все пак само човешкият ум можеше да роди такъв грандиозен проект. Някога самата мисъл, че човекът може да се издигне над повърхността на своята родна планета, е била считана за фантазия. По-късно фантастична е изглеждала мечтата да напусне пределите на Слънчевата система и да излезе в страхотната бездна на междузвездното пространство.

Но в думите на Тревър се долавяше сила, сила и твърдата убеденост на човек, който добре знае накъде е тръгнал, защо го прави и какво е необходимо, за да осъществи плана си.

Идеята за превъзходството на човека, бе казал Тревър. И това наистина е единственото, което е необходимо.

Човекът щеше да стане велик като истински бог. Философските и житейските представи на хората щяха да се превърнат в основни представи за цялата Вселена, този крехък, пространствено-временен мехур, понесен от тайнственото море на Космоса, отвъд което разумът не може да проникне. Макар че когато човекът достигне целта си, той може да е в състояние да разгадае тази тайна.

В ъгъла имаше огледало и в него се виждаше долната част на тялото му, облечена в къси гащета. Сътън размърда пръстите на краката си, като наблюдаваше отражението им в огледалото.

Вие сте единственият, който ни възпира, бе казал Тревър. Вие сте единственият човек, който пречи на хората. Препятствието, което не им позволява да станат богове.

Но не всички мислеха като Тревър. Имаше и хора, които не бяха заблудени от слепия шовинизъм на човечеството.

Представителите на Лигата за равенство на андроидите бяха разговаряли с него веднъж, след като го бяха причакали един ден на излизане от асансьора, застанали в редица, сякаш очакваха, че ще се опита да избяга, и бяха решени да му попречат.

Единият от тях мачкаше с мръсни пръсти износено кепе, а жената, чиято коса висеше на сплъстени кичури, бе скръстила ръце на корема си, демонстрирайки решителност и упорство.

Разбира се, че бяха смахнати. Ревностни защитници на една кауза, която ги обричаше на безмълвно, унищожително презрение. Дори андроидите, за които те се застъпваха, не бяха на тяхна страна, защото разбираха добре колко са безсилни да постигнат нещо въпреки крещящата показност на усилията им.

Хората, помисли си Сътън, нито за миг не забравят, че са хора, и затова не могат да проумеят величието на скромността, която е необходима за постигането на истинско равенство. Дори самите представители на Лигата, която се бореше за равенство на андроидите, просто не можеха да не се отнасят снизходително към онези, чието равенство искаха да извоюват.