Клифърд Саймък - Уютно гнезденце

Ситният дъжд се сипеше от оловното небе като пушек, стелещ се през оголените клони на дърветата. Той скриваше живия плет с пелената си, размиваше очертанията на сградите и заличаваше разстоянията. Лъщеше върху металните брони на смълчаните роботи и посребряваше раменете на трите човешки същества, заслушани в припяванията на мъжа в черно руно, който бе взел в ръце някаква книга, и четеше от нея.

— „Защото аз съм Възкресението и Животът…“

Покритата с мек мъх, каменна фигура, извисяваща се над вратата на гробницата, сякаш се протягаше нагоре — във всеки кристал се съдържаше копнеж и тялото й се устремяваше към нещо, което никой друг не виждаше. Протягаше се както винаги до сега от онзи ден, много отдавна, в който хората я бяха издялали от гранит, за да украси семейната гробница и да й придаде символизма, понравил се още на първия Джон Дж. Уебстър в последните години от живота му.

— „А онзи, който живее и вярва в Мен…“

Джеръм А. Уебстър усети как пръстите на сина му се впиха в ръката му, чу глухото хлипане на майка си, видя опашките от роботи, застанали вдървено, с глави, наведени почтително към господаря, на когото бяха служили… господаря, който се запътваше към вечния си дом — последния от всички.

Мълчаливо Джеръм А. Уебстър се питаше дали те разбираха… дали разбираха живота и смъртта… дали разбираха какво означава това, че Нелсън Ф. Уебстър лежи в ковчега, а мъжът с книгата припява над него разни думи.

Нелсън Ф. Уебстър, четвъртият от поредицата Уебстърови, обитател на това място, бе живял и умрял, почти без да го напуска, а сега се отправяше към последния си дом тук, в този храм, който първият Уебстър бе построил за останалите… за тази дълга редица от мрачни предци, които бяха живели тук, пазели вещите, обичаите и начина на живот, наложени от първия Джон Дж. Уебстър.

Джеръм А. Уебстър силно стисна зъби и усети как през тялото му премина трепет. За миг очите му пламнаха и ковчегът се замъгли пред погледа му, а думите, които мълвеше мъжът в черно се сляха с вятъра, шушнещ сред боровете, застанали на вечна стража над мъртвите. В паметта му се нижеха спомените — спомени за побелял мъж, който ловуваше сред хълмовете и полята, който рано сутрин душеше вятъра и заставаше пред горящата камина с чаша бренди в ръка и крака, стегнати в кожени ботуши.

Гордостта! Гордостта от земята и живота, от покорството и величието, които скромността възпитаваше в човека, доволството от неочакваната почивка и увереността в целта, независимостта поради материалната осигуреност, удобството на познатата обстановка, свободата на безкрайните акри земя.

Томас Уебстър го дърпаше за лакътя.

— Татко! — шепнеше той. — Татко!

Службата свърши. Мъжът в черното руно затвори книгата. Шестима роботи пристъпиха напред и вдигнаха ковчега.

Бавно и тържествено тримата последваха ковчега в криптата, застанаха неподвижни и мълчаливи, когато роботите го спуснаха в урната, затвориха малката вратичка и закрепиха плочката, върху която бе написано:

Това бе всичко. Само името и годините на раждане и смърт. „Съвсем достатъчно е“, помисли си Джеръм А. Уебстър. Нищо друго не трябваше да се пише. Останалите плочки бяха изписани по същия начин. Те изброяваха семейния списък, започвайки с Уилям Стивънс (1920–1999). „Наричаха го дядо Стивънс“, спомни си Уебстър. Беше баща на съпругата на онзи първи Джон Дж. Уебстър, който също бе тук (1951–2020). След него идеше синът му, Чарлс Ф. Уебстър (1980–2060)… и неговият син, Джон Дж. II (2004–2086). Уебстър си спомняше Джон Дж. II — един дядо, който обичаше да спи до огъня с лула, увиснала от устата му, вечно рискуващ да подпали бакенбардите си.

Погледът на Уебстър попадна върху друга плочка — Мери Уебстър, майката на момчето до него, което все пак не беше съвсем момче. Все забравяше, че Томас беше вече на двадесет години и след около седмица заминаваше за Марс, макар той сам на младини също да бе ходил на Марс.

„Всички сме тук заедно“, рече си той. Уебстъровците, жените и децата им. Тук, единни в смъртта, както бяха единни в живота — заспали вечния си сън, заобиколени от величието и сигурността на бронза и мрамора, боровете отвън и символичната фигура над зеленясалата от вековете порта.

Роботите чакаха, застанали мълчаливо.

Майка му го изгледа и каза:

— Сега ти си глава на семейството, сине.

Той протегна ръце и я притисна силно към себе си. Глава на семейството… на което бе останало от него. Сега бяха само трима: той, майка му и синът му. Синът скоро щеше да ги напусне, защото заминаваше за Марс. Но щеше да се върне… да се върне с жена вероятно и родът щеше да бъде продължен. Семейството нямаше да остане тричленно. И цялата къща щеше да се оживи… нямаше да бъде затворена, както бе сега. Беше време, когато тя звънтеше от живот — дванадесет домакинства в рода, живеещи в отделни апартаменти под един голям покрив! Той знаеше, че това време пак щеше да дойде.