Клифърд Саймък: Уютно гнезденце

— Но… но аз не мога да дойда — измънка Уебстър.

— Не можете да дойдете!!!

— Невъзможно е — настоя Уебстър. — Във всеки случай съмнявам се, че толкова съм ви нужен. Вие също бихте могъл…

— Аз не мога! — прекъсна го Клейборн. — Никой друг не може, освен вие. Никой няма вашите знания. Животът на Джуейн е във вашите ръце. Ако дойдете, той ще живее, ако ли не дойдете — ще умре.

— Не мога да пътувам в космоса — каза Уебстър.

— Всеки може да пътува в космоса! — отсече Клейборн. — Вече не е като едно време. На лице са всякакви удобства.

— Но вие не разбирате — умоляваше Уебстър. — Вие…

— Не, не разбирам! — тросна се Клейборн. — Откровено казано, не разбирам как някой може да откаже да спаси живота на приятеля си…

Двамата мъже се гледаха дълго, без да отронят дума.

— Ще кажа на Комитета да изпрати кораб направо пред дома ви — рече най-накрая Клейборн. — Надявам се, че дотогава вече ще сте решил да дойдете.

Образът на Клейборн избледня и отново се показа стената… стената с книгите, камината и картините, любимите мебели, обещанието за пролет, което нахлуваше през прозореца.

Уебстър седеше замръзнал на стола си, загледан в стената срещу него.

Джуейн — косматото му, сбръчкано лице, резониращият шепот, дружелюбността, разбирането — всичко това бе той. Джуейн, който познаваше материята на сънищата, превръщайки ги в логика, в норми на живот и поведение. Джуейн, който използваше философията като инструмент, като наука, като стъпало към един още по-добър начин на живот.

Уебстър зарови лице в ръцете си, борейки се с агонията, която го изпълваше все повече и повече.

Клейборн не беше разбрал дори. Човек не можеше и да очаква разбиране, след като нямаше начин той да знае. Но и да знаеше, щеше ли да разбере? Дори самият той, Уебстър, не би го разбрал ако го срещнеше в някой друг, преди да го бе открил в себе си — ужасния страх да напуснеш родното си огнище, земята си, притежанията си, своя малък свят от символи, който той си бе изградил. А и не само той единствен! Другите Уебстъровци също… като се започнеше с първия Джон Дж… Мъжете и жените, които бяха издигнали живота в култ, а доброто поведение бяха превърнали в традиция.

Той, Джеръм А. Уебстър беше ходил на Марс, когато бе млад, и не бе усетил или заподозрял психическата отрова, която пъплеше в жилите му. Дори и след като Томас бе заминал за Марс преди няколко месеца. Но тридесетте години спокоен живот тук в убежището, което Уебстърови наричаха свой дом, бяха я активирали и развили, без той да осъзнава това. Всъщност нямаше как да знае.

Сега му беше ясно как бе станало всичко — ясно като бял ден! Навикът, психическата нагласа и свързването на щастието с някои неща — неща, които сами по себе си не бяха ценни, но на които семейството бе приписвало особена стойност… определена, конкретна стойност, от пет поколения насам.

Нищо чудно, че другите места му изглеждаха чужди, нищо чудно, че други хоризонти криеха ужас в необятните си простори.

И човек нищо не можеше да направи срещу това… нищо!… освен ако не изрежеше всички дървета, не запалеше къщата и не променеше руслото на живота. Но навярно и това не би помогнало… дори това…

Телевизьорът избръмча и Уебстър вдигна глава, пресегна се и натисна ключа.

Стаята се превърна в ярка, бяла светлина, но не се появи никаква картина. Чу се глас:

— Поверителен разговор! Поверителен разговор!

Уебстър вдигна някакъв капак в командния пулт, завъртя няколко копчета, чу се тихо бръмчене и екранът, който скриваше стаята затрептя от напрежението.

— Поверителността е осигурена — каза Уебстър.

Бялата светлина в миг изчезна и на нейно място се появи някакъв мъж, седнал на бюро срещу него. Този човек Уебстър бе виждал много пъти в телевизионните писма до вестника, който получаваше всеки ден.

Хендерсън — президент на Световния комитет.

— Обади ми се Клейборн — рече Хендерсън.

Уебстър мълчаливо кимна.

— Каза ми, че вие отказвате да отидете на Марс.

— Не съм отказал — възрази Уебстър. — Когато Клейборн прекъсна, въпросът остана открит. Казах му, че за мен е невъзможно да отида, но той отхвърли думите ми, сякаш не разбираше.

— Уебстър, вие трябва да заминете — рече Хендерсън. — Вие единствен притежавате необходимите знания за марсианския мозък, за да извършите такава операция. Ако беше най-обикновена хирургическа намеса, навярно някой друг би могъл да се справи, но не и с операция като тази.