Клифърд Саймък: Дезертьори

Дори работата на биолозите, които обработваха данните за „скокливците“ — явно най-висшата форма на живот на Юпитер — бе отнела три години на интензивно изследване, а след това две години, за да се направи проверката за надеждност и сигурност… работа, която на земята можеше да бъде свършена за една-две седмици. Ала все пак работа, която в този случай изобщо не можеше да се свърши на Земята, тъй като юпитерска форма на живот не можеше да бъде пренесена там. Налягането тук, на Юпитер не можеше да бъде пресъздадено извън Юпитер, а при земното налягане и температура скокливците просто изчезваха като спукани мехури.

Все пак тази работа трябваше а бъде свършена, ако човекът хранеше надежди да се разхожда по Юпитер във формата на скокливец. Защото преди още трансформаторът да успее да превърне човека в друга форма на живот, на нея трябва да се направи много подробна физическа характеристика и всяка нейна особеност трябва да бъде добре позната — с пълна сигурност и без никаква възможност за грешка.

Алан не се върна.

Тракторите, ровещи в терена наблизо, не откриха следи от него, освен ако онова подскачащо нещо, за което бяха съобщили трактористите, не е било липсващият землянин във формата на скокливец.

Биолозите пуснаха в ход възможно най-завършената си и най-академична и подигравателна усмивка, когато Фаулър намекна, че координатите може да са грешни. Те внимателно му посочиха, че координатите вършеха работа. Когато в трансформатора влезеше човек и копчето бъдеше натиснато, човекът се превръщаше в скокливец. Той излизаше от машината и се изгубваше от погледа, потъвайки в атмосферата, подобна на супа.

Нещо съвсем дребно, бе настоял Фаулър… някое едва забележимо отклонение от модела, който би трябвало да бъде скокливецът… някакъв съвсем дребен дефект. Биолозите му отговориха, че ако е имало такова отклонение, то откриването му би отнело години.

А Фаулър знаеше, че те са прави.

И така, сега вече изчезналите не бяха четирима, а петима и Харолд Алан бе навлязъл в атмосферата на Юпитер съвсем за нищо. Стори му се, че никога не бе навлизал толкова дълбоко в материята, що се отнася до знанията.

Фаулър се пресегна през бюрото си и взе папката с досиетата на персонала — тънка купчина листа, прищипнати в едно. Беше нещо, което го ужасяваше, ала все пак трябваше да го направи. По някакъв начин причината за тези изчезвания трябваше да бъде открита. И нямаше друг начин освен да се изпратят още хора.

Както седеше, Фаулър за миг се заслуша във воя на вятъра над купола — вечния гърмящ ураган, който блъскаше планетата в кипящата си, агонизираща ярост.

„Има ли някаква опасност там?“ — запита се той. — „Някаква опасност, за която ние не знаем? Нещо, което дебне и лапа скокливците, без да прави разлика между истинските скокливци и тези, които са трансформирани хора… За лапачите разбира се няма разлика.“

Или може би имаше някаква основна грешка при избирането на скокливците като форма на живот, най-добре приспособена за съществуване върху повърхността на планетата? Фаулър знаеше, че несъмнената интелигентност на скокливците беше факторът определил това решение. Защото ако нещото, в което се превръщаше човекът, нямаше интелект, то човекът не би могъл за дълго да запази своя собствен интелект в такъв вид.

Нима биолозите бяха дали предимства на този фактор, използвайки го с цел да изместят някой друг фактор, навярно не особено благоприятен или може би дори фатален? Не изглеждаше правдоподобно. Вярно, че бяха надути, но все пак те си разбираха от работата.

Или, може би, целият експеримент беше невъзможен и осъден на провал още от самото начало? Превръщането в други форми на живот се прилагаше успешно на другите планети, но това не означаваше непременно, че ще бъде успешно и на Юпитер. Навярно интелектът на човека не можеше да функционира правилно посредством сензорния апарат осигуряващ Юпитериански живот. Вероятно скокливците бяха толкова чужда форма, че не можеше да има обща основа, върху която човешките знания и Юпитерианската концепция за съществуването да се съчетаят и да заработят съвместно.

Или пък грешката беше в самия човек и бе присъща за расата… някое психическо отклонение, което, комбинирано с онова отвън, не им позволяваше да се завърнат. Макар че може би не беше точно отклонение — не и в човешкия смисъл на тази дума. Навярно просто някое съвсем обикновено качество на интелекта, възприемано на Земята като съвсем нормално нещо, бе в такова отявлено противоречие с Юпитерианското съществуване, че правеше човешкия разум на пух и прах.