Джейн Остин - Доводите на разума

— Няма нужда да бързаш. Ще бъда готов едва когато си готов и ти, пък и това тук е чудесно място за хвърляне на котва, — каза той и се усмихна към Ан, — имаме си каквото ни душа поиска и нищо не ни липсва. Не се чува и сигнал за увеличаване на скоростта. Е, мис Елиът, — той понижи глас, — както ви казвах, никога няма да се разберем по този въпрос, вероятно никой мъж и никоя жена няма да могат. Само ми позволете да отбележа, че всички разкази за подобни случаи са против вас — няма значение дали са в поезия или проза. Ако паметта ми беше като тази на Бенуик, щях да ви изброя поне петдесет цитата, които доказват моята позиция по въпроса. Струва ми се, че едва ли съм отварял книга в живота си, в която да не стане дума за женското непостоянство. В песните и поговорките също се говори за тяхната изневяра, но може би вие ще кажете, че са били писани от мъже, а?

— Може и да кажа. Да, да, ако обичате, без примери от литературата, моля. Мъжете са поставени в далеч по-изгодни условия от нас, защото разказват нещата така, както на тях им изнася. Образованието винаги е било тяхна привилегия, а и все те държат писалката. Не допускам, че ще докажем каквото и да било с примери от литературата.

— Как тогава да го докажем?

— Никак, просто няма да можем. По този въпрос не може да има никакви доказателства. За разлики с подобен характер не може да съществува доказателство. Вероятно и двамата сме леко пристрастни към собствения си пол, и изказваме на базата на тези свои пристрастия куп обстоятелства в своя полза — все неща, които са се случили в нашата собствена среда. Много от тези обстоятелства (може би точно онези случаи, които са ни направили най-силно впечатление) може би са такива, че не могат да бъдат дадени за пример, защото хората ще ни обвинят в прекалено високо самочувствие или че сме казали нещо, което не е трябвало да се казва.

— Ах, — възкликна силно развълнуваният капитан Харвил, — ако можех само да ви обясня как страда един мъж, когато хвърли последен поглед към жена си и децата си, и чак до хоризонта не изпуска от очи кораба, който ги отнася далече от него, а после се извръща и си казва: „Само бог знае дали ще се видим някога пак!“ Ако можех да ви разкажа как светва в душата му, когато пак ги види отново. Как, след като го е нямало година време, а трябва да замине за друго пристанище, той брои дните, които ще са им необходими да дойдат да го видят, преструва се и лъже сам себе си с думите: „Не е възможно да пристигнат по-рано от еди-кога-си“, а се надява, че може би ще се появят поне няколко часа по-рано; а когато най-после ги види, разбира, че сякаш самото небе им е дало крила и те наистина са пристигнали малко по-рано! Ако можех да ви обясня какво значи всичко това, както и всичко, което един мъж трябва да прави и да изтърпи, подвизите, на които е способен в името на най-скъпите същества в своя живот! Вие разбирате, нали, че говоря за онези мъже, в чиито гърди бие истинско сърце, — каза той и притисна ръка до гърдите си.

— О, — възкликна нетърпеливо Ан, — вярвам, че мога да отдам дължимото на вашите чувства, както и на чувствата на други мъже като вас. Опазил ме бог, да подценявам пламенната обич и преданост на някой мой брат или сестра! Бих заслужавала дълбоко презрение, ако започна да твърдя, че само жените знаят какво е истинска любов и вярност. Не, аз вярвам, че сте готови на всякакви геройства и какви ли не добри дела в името на своето семейство. Зная, че сте в състояние да се преборите с всичко, а в къщи — да проявите огромно търпение, ако… ще ми позволите ли да си изразя така — ако има кого да обичате. Искам да кажа, ако вашата любима е жива и живее за вас. Единственото, с което моят пол ви превъзхожда (и то съвсем не е за завиждане, не е нужно да се стремите към него) — е, че можем да обичаме много по-дълго, след като любимият човек или надеждата за него са си отишли.

Тя не успя да продължи веднага. Сърцето й бе натежало от вълнение, а гърдите й едва успяваха да си поемат въздух.

— Вие имате златно сърце! — възкликна капитан Харвил и нежно сложи ръка на рамото й. — С вас човек дори не може да се скара. А и езикът ми се връзва, когато се сетя за Бенуик.

Вниманието им бе привлечено към другите в стаята — мисис Крофт се канеше да си тръгва.

— Е, Фредерик, предполагам, че няма да си дойдеш с мене, — каза тя. — Аз се прибирам, а ти имаш работа със своя приятел. Вероятно довечера ще имаме удоволствието да се видим отново — каза тя, като се обърна към Ан. — Вчера получихме визитката на сестра ви, а доколкото знам, Фредерик също е получил такава, макар че аз самата не съм я виждала. Но тази вечер ти също си свободен като нас, нали, Фредерик?