Джейн Остин - Доводите на разума

Приеха ги много сърдечно. От страна на семейството в Голямата къща не липсваше нищо и според Ан нямаше и най-малкият повод, който да опетни безупречното им гостоприемство. Прекараха половин час в приятно бърборене и накрая тя никак не се изненада от това, че двете госпожици Масгроув приеха настоятелната покана на Мери и решиха да ги придружат по време на разходката.

На Ан не й беше нужно да се премести в Апъркрос сред друг кръг от хора, за да разбере, че за една огромна разлика в темите, разбиранията и представите на хората понякога са достатъчни само три мили разстояние. Тази разлика й бе правила силно впечатление и при предишните й гостувания тук и често й се бе искала и другите от семейство Елиът да разберат колко дребни и безинтересни изглеждаха за останалите великите дела в Келинч Хол. Въоръжена с подобен опит тя трябваше по необходимост да приеме и сегашното си гостуване като още един урок по изкуството да съзнаваме своята незначителност извън собствената си среда — за Ан беше съвсем естествено и тук да проявят много повече любопитство и съчувствие по единствената тема, която от месеци бе вълнувала и двете семейства в Келинч, но мистър и мисис Масгроув се ограничиха с кратки и общо взето, доста сходни забележки от следния род: „Значи баща ви и сестра ви вече заминаха, а, мис Ан? И в коя част на Бат смятат да отседнат? — и дори не очакваха да им отговори. Младите дами пък добавиха: «Надявам се и ние да отидем през зимата в Бат, ама не бива да забравяш, татко, че ако наистина заминем, ще трябва да си подготвим тоалетите — и не е нужно пак да отваряш приказка за Пепеляшка!», а Мери додаде разтревожено: Е няма що, добре ще ме подредите, ако всички отидете да се забавлявате в Бат и ме оставите тук съвсем самичка!“

Ан можеше само да затвърди в себе си решението в бъдеще да избягва подобни самозаблуди и усети още по-осезаемо своята благодарност от това, че в лицето на лейди Ръсел е благословена с толкова искрен и изпълнен със съчувствие приятел.

Господата Масгроув си имаха своите игри, кубчета и картонени къщички, своите коне, кучета и вестници, а дамите бяха изцяло погълнати от всички останали обичайни въпроси — домакинството, съседите, дрехите, танците и музиката. Ан не можеше да не признае, че никак не е зле всяко мъничко общество да си има свои собствени теми и се надяваше не след дълго да стане достоен член на средата, в която бе принудена да се движи понастоящем. Изправена пред перспективата да остане в Апъркрос не по-малко от два месеца, на Ан просто й се налагаше да подчини по възможност своето въображение, спомени и дори всичките си разбирания на средата, в която трябваше да живее.

Тези два месеца не я плашеха. Мери не беше толкова студена и отблъскваща като Елизабет и бе много по-склонна да се влияе от мнението на Ан, а и нищо не липсваше в удобствата, които предлагаше домът. Разбираха се добре със зет си, децата я обичаха почти колкото майка си и я слушаха много повече, отколкото Мери — така Ан не бе лишена от занимания, развлечения и като цяло — от възможности да кали волята си.

Чарлз Масгроув беше симпатичен и любезен. По ум и характер той определено превъзхождаше жена си, затова пък й отстъпваше по липса на такт и способност да възкресява по доста опасен начин минали случки и събития, а това беше важно, като се има предвид характера на някогашното му отношение към Ан. Още тогава и Ан, и лейди Ръсел бяха на мнение, че с една по-добра съпруга

до себе си от него би излязъл много по-достоен човек — жена, която би го разбирала и би му придала повече тежест и авторитет, би съумяла да изгради полезни навици и да събуди в него интерес към по-изтънчени и разумни занимания. Сега Чарлз не се занимаваше с нищо, което да изисква истинско увлечение — не обогатяваше ума си с книги или нещо друго, а просто си губеше времето в дреболии и влагаше в заниманията си най-вече физическа енергия. Беше в неизменно добро разположение на духа, не се влияеше от нерядко лошото настроение на жена си и Ан често се възхищаваше на търпението, с което се отнасяше към нейната вятърничавост. Дори и да се поскараха от време на време (и тогава на Ан й се щеше да не я въвличат толкова в разправиите си, защото и двамата се мъчеха да я привлекат на своя страна), като цяло за тях можеше да се каже, че са една щастлива двойка. И двамата бяха напълно единодушни по въпроса за необходимостта от повече пари или от някой щедър подарък от баща му, но и по тези въпроси той превъзхождаше жена си, която приемаше липсата на подарък, направо за срамна, докато Чарлз винаги бе склонен да приеме съществуването и на по-сериозно приложение на парите на бащата, както и да допусне правото му да ги харчи така, както намери за добре. Схващанията му за възпитанието на децата бяха по-разумни от тези на жена му, а и държанието му към тях бе къде-къде по-добро. Ан често го бе чувала да казва: „Бих могъл да ги възпитам добре, ако Мери не ми пречи“ и бе склонна да му вярва в това отношение, а когато чуваше Мери на свой ред да го укорява с „Чарлз така ги глези, че не мога да ги вкарам в пътя“, Ан не бе изпитала и най-малкото изкушение да каже: „Така си е“.