Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Седеше прегърбен над бюрото си. Силно приведена, лампата хвърляше локва светлина върху полираната повърхност. Беше седял свит и прегърбен, както изглеждаше в продължение на часове. И в безкрая на това време една натрапчива мисъл се врязваше като трион в съзнанието му. Той беше отблъснал единствения човек, който беше потърсил неговата помощ. Беше го отблъснал защото и той самият както всички хора в света чувстваше такава нужда и празнота. Проповядваше вяра, а самият той не вярваше. Дрънкаше за духовно безсмъртие, но никога не успя да открие толкова в себе си, за да заклейми физическото безсмъртие, което обещава Вечният Център.

Църквата, не само тази, а всяка църква в света, всяко богоугодно заведение и организация винаги са били нещо повече от опора и ориентир за слепци. Нейните проповедници и предтечи от незапомнени времена са гледали на нея точно така — без да се замислят дали грешат или не. От трудното и грубо начало, от знахаря в джунглата, от човешките жертвоприношения в свещените лесове, църквата винаги е била нещо извън досега и възможностите на човека. Тя е била загадката и тайната на разума, опиянение на духа, силната и крепка светлина на интелекта! Но вече не е така, рече си Никълс Найт. Църквата винаги е била като хората, които я правят. Днес вече ги няма преданите, посветилите се на църквата. Твърдите и непоколебими потенциални мъченици, силно вярващи и готови да умрат, ако се наложи, за да отстоят на вярата си. Днес църквата е една изгода, един компромис. Изгода, ръководена от маловерци.

Да можеше само човек да се помоли, помисли си той. Но няма смисъл да се моли след като молитвата е празни думи, ритуал. Човек трябва да се моли със сърцето си, помисли си той, не с езика си.

Раздвижи се измъчено и пъхна ръка в джоба на расото си. Пръстите му попаднаха на броеницата. Извади я и я постави на масата.

Дървените мъниста бяха излъскани и изтрити от употреба, а разпятието невзрачно и потъмняло от времето.

Хората все още се молят с такива като тази, това му беше добре известно, но не толкова много както едно време. Защото старата Римска църква, която може би единствена беше запазила следи от своята внушителност, беше попаднала на лоши времена. Повечето от хората днес, ако покажат формалното си отношение към религията, показват го с издигане на нова черква — една напомняща останка и останка за това и от това, което някога е било религия.

Фрост рязко отвори вратата, готов враждебно да посрещне нечакания гост.

Насреща му застана жена, спокойна и невъзмутима. Слабата светлина от крушката в хола леко се отразяваше в черната й коса.

— Вие ли сте мистър Фрост? — запита тя.

Фрост, изненадан и може би облекчен, си пое дъх.

— Да, аз съм — отвърна той. — Влезте, моля.

Тя пристъпи навътре.

— Надявам се, че не ви обезпокоих — каза тя. — Името ми е Ан Харисън — адвокатка съм.

— Ан Харисън — скандира той. — Радвам се да се запозная с Вас. Вие не сте ли…

— Да, аз съм — отговори тя. — Аз съм защитника на Франклин Чапмън.

— Видях портрета ви във вестника. Трябваше веднага да ви позная.

— Мистър Фрост — каза тя. — Ще ви кажа честно. Аз ви дебнех да се приберете. Можех да ви се обадя по телефона, но възможно беше да откажете да ме приемете, така че реших направо да дойда. Надявам се няма да ме изгоните.

— Няма да ви изгоня — каза Фрост. — Нямам причини за това. Седнете, моля.

Тя седна в креслото, в което преди това той беше седнал. Красива е, помисли си той, но зад красотата й прозираше някаква сила, някаква упоритост и твърдост.

— Имам нужда от Вашата помощ — каза тя.

Той отиде към другото кресло и седна бавно, за да спечели време за отговора си.

— Не ви разбрах добре — каза той.

— Подразбрах, че сте свестен човек. Човек с когото може да се разговаря. Казаха ми, че Вие сте човека, с когото трябва да се срещна.

— Казаха ви? Кои?

Тя разклати глава.

— Няма значение. Просто така се говори из града. Ще ме изслушате ли?

— Да, ще ви изслушам — каза той. — А колкото до помощ…

— Ще видим — каза тя. — Става дума за Франклин Чапмън…

— Вие направихте каквото можахте за него — каза Фрост. — Нямаше какво повече да се направи.

— Там е работата — каза тя. — Може би някой друг щеше да направи повече — не зная. Работата е там, че това беше една несправедливост.

— Беше закон — каза Фрост.

— Да, беше законност. Аз самата се препитавам, живея от законите. Или трябва да живея по тях. Но професията на юриста има преимуществото да прави разлика между закон и справедливост и да ги разграничава. Няма никаква справедливост в това да лишиш човек от възможността за втори живот. Вярно е, поради обстоятелства, независещи от него, Чапмън е пристигнал късно на мястото на смъртта и като резултат една жена е била лишена от възможността за втори живот. Но да се осъжда Чапмън също на лишаване от втори живот е неправилно, грешно. Та това е стария закон на джунглата. Око за око, зъб за зъб. Като раса от разумни същества това за нас е недопустимо. Та няма ли милост? Няма ли състрадание? Нима трябва да се връщаме към законите от каменния век?