Рафаел Сабатини - Морският ястреб

— Надявам се, о, татко, че вече си решил да отнемеш от неверния Сакр-ел-Бар предводителството на това пътуване.

Асад изгледа сина си с навъсен поглед.

— Галеасата трябва да отплава още сега, ако искаме да пленим испанското злато — каза той. — Щом Сакр-ел-Бар не стои начело, кой ще заеме това място, в името на небето?

— Опитай мене, о, татко мой! — възкликна Марзак.

Асад се усмихна с мрачна тъга.

— Нима ти е омръзнал животът, о, сине мой, та искаш да си намериш смъртта и да докараш гибелта на галеасата?

— Ти си съвсем несправедлив, о, татко мой! — възрази Марзак.

— И все пак прекалено добър, о, сине мой — отвърна Асад и двамата продължиха в пълно мълчание до самия вълнолом.

Великолепната галеаса бе привързана за него и около нея кипяха трескави приготовления за отплаването. Носачи се движеха нагоре-надолу по мостика, който я свързваше с брега, и носеха вързопи с припаси, бъчви с вода, качета барут и всичко друго, необходимо за пътуването. Тъкмо когато Асад и придружаващите го стигнаха до мостика, четирима негри залитаха надолу по него, превити под тежестта на огромен палмов кош, който висеше от пръти, сложени на рамената им.

На горната палуба стоеше Сакр-ел-Бар с Отмани, Али, Джаспър-реис и неколцина други офицери. Нагоре-надолу по прохода сновяха Ларок и Виджитело, двама вероотстъпници боцмани, единият французин, а другият италианец, които плаваха с него при всяко пътуване от две години насам. Ларок надзираваше натоварването на кораба и кряскаше заповедите си да оставят припасите тук, водата там, а барута около главната мачта. Виджитело правеше последната проверка на робите на веслата.

Когато палмовият кош бе донесен на борда, Ларок извика на негрите да го оставят до главната мачта. Обаче Сакр-ел-Бар се намеси и им заповяда вместо това да го отнесат на кърмата, в кабината на горната палуба.

Асад беше слязъл от мулето и стоеше заедно с Марзак пред самия мостик, когато младежът решително помоли баща си сам той да застане начело на това пътуване и да му позволи да дойде с него като негов адютант, та по този начин да научи морското дело.

Асад го изгледа с любопитство, но нищо не отговори. Той се качи на галеасата. Марзак и другите го последваха. Едва в този миг Сакр-ел-Бар забеляза присъствието на пашата и незабавно се запъти да го посрещне с надлежните почести на галеасата си. При все че сърцето му се сви от ненадейна тревога, лицето му остана спокойно, а погледът — дързък и твърд както винаги.

— Мирът на аллаха да запази теб и твоя дом, о, могъщи Асад! — бе неговият поздрав. — Готови сме вече за тръгване и аз ще отплавам с още по-голяма сигурност, след като ме благословиш ти.

Асад го измери с учуден поглед. Такава безочливост, такава непринуденост след последната им среща се струваше на пашата просто невероятна, освен ако действително се придружаваше от съвършено чиста съвест.

— Направиха ми предложение не само да благословя това пътуване, а да сторя нещо повече: да застана начело — отговори той с взор, впит в Сакр-ел-Бар. Асад забеляза как мигновено блеснаха очите на корсаря — единственият външен белег на вътрешната му изненада.

— Да застанеш начело? — повтори Сакр-ел-Бар. — Направили са ти предложение? — И той леко се засмя, сякаш за да отхвърли тази възможност.

Този смях бе тактическа грешка. Той жегна Асад. Пашата бавно прекоси палубата към главната мачта (тъй като галеасата имаше главна и помощни мачти). Там спря отново и погледна в лицето Сакр-ел-Бар, който вървеше до него.

— Защо се засмя? — запита той отривисто.

— Защо ли? На глупостта на това предложение — прибързано рече Сакр-ел-Бар, твърде прибързано, за да намери по-дипломатичен отговор.

Лицето на пашата се помрачи още повече.

— Глупостта ли? — промълви той. — В какво се състои тая глупост?

Сакр-ел-Бар побърза да изглади грешката си.

— В предположението, че нищожната плячка като тази, която очакваме, е достойна за твоите усилия, че тя може да накара лъва на вярата да покаже могъщите си нокти. Ти — продължи той с явно пренебрежение, — ти, вдъхновителят на стотици славни сражения, в които са участвували цели флоти, да тръгнеш по море с такава незначителна задача: една наша галеаса да нападне една-единствена испанска галера! Това не би било достойно за великото ти име, то би уронило достойнството на твоята храброст! — И той презрително отхвърли подобна възможност с едно махване с ръка.

Но Асад продължаваше да се взира в него със студен поглед и неразгадаемо изражение на лицето.