Рафаел Сабатини - Морският ястреб

— Не те ли е… не те ли е страх, Никълъс… — Той не добави от какво. Ала слугата разбра и усмивката му стана още по-широка.

— Да ме е страх ли? И таз хубава! Не ме е страх заради сър Оливър, няма зашо да се страхувате и вие. Сър Оливър ще се върне за вечеря, и то с изострен апетит: така му се отразяват дуелите.

Събитията оправдаха увереността на слугата, макар че поради малка грешка в преценката си сър Оливър не беше изпълнил докрай всичко, което беше обещал и възнамерявал. Когато се разгневеше и сметнеше, че са го оскърбили — както неуморно настоява неговият летописец и както вие сами ще отсъдите, преди да стигнете края на този разказ, — той ставаше безмилостен като тигър. Сър Оливър препусна към Аруинак с безвъзвратното решение да убие своя клеветник. Нищо друго нямаше да го задоволи. Когато пристигна в добре укрепения замък на рода Килигрю, който се издигаше над входа в устието на Фал и от чиито бойници се откриваше цялата околност чак до Лизард, отстоящ на петнадесет мили, той откри, че Питър Годолфин го е изпреварил, и поради присъствието на Питър сър Оливър изложи обвиненията си по-обмислено и по-сдържано, отколкото беше смятал да го стори. Искаше, като обвини сър Джон, да оправдае себе си в очите на брата на Розамунд, да го накара да разбере колко гнусни са клеветите, разпространявани от сър Джон, и колко подло са замислени.

Обаче сър Джон значително ускори скарването. Озлоблението му срещу Пирата от Пенароу, както бе започнал да нарича сър Оливър, събуди у него не по-малка жажда за разправа, отколкото беше жаждата на посетителя му.

За тази цел те намериха усамотено местенце в ловния парк и там сър Джон — слаб и бледен около тридесетгодишен мъж — нападна сър Оливър със сабя и кама с устрем, който по нищо не отстъпваше на нападката, извършена преди това с думи. Ала стремителността съвсем не му помогна. Сър Оливър беше дошъл с определена цел, а той имаше обичая да не се проваля в нищо, за което се заловеше.

Всичко се свърши за три минути и сър Оливър внимателно бършеше сабята си, докато сър Джон лежеше и стенеше на тревата, заобиколен от грижите на пребледнелия Питър Годолфин и на един уплашен слуга, когото бяха повикали, за да попълни необходимия брой секунданти.

Сър Оливър скри оръжието в ножницата, облече дрехата си, приближи се и застана над сразения враг с устремен в него критичен поглед.

— Май само временно му запуших устата — забеляза той. — Признавам, че смятах да направя повече. Все пак, надявам се, урокът ще е достатъчен и той вече не ще лъже… поне за мене.

— Нима се подигравате с победен противник? — гневно възкликна мастър Годолфин.

— Боже опази! — сдържано отвърна сър Оливър. — Не съм и помислил за подигравка. Повярвайте ми, не изпитвам нищо освен съжаление… съжаление, че не довърших работата докрай. Ще ви изпратя помощ от къщата, когато мина оттам. Довиждане, мастър Питър.

На връщане от Аруинак той мина през Пенрин. Но не си отиде направо в къщи. Отби се в Годолфин Корт, който се издигаше над нос Трифюзис и господствуваше над Карик Роудз. Там влезе през старата порта и спря в двора. Когато скочи върху облите камъни на настилката, той съобщи, че е дошъл да посети госпожица Розамунд.

Намери я в светлата й стая в кулата на източната страна на сградата, с прозорци, гледащи към очарователната водна шир и гористите склонове отвъд. Розамунд седеше с книга на скута в нишата на високия прозорец, когато Сали Пентрит, сега нейна прислужница, а по-рано — бавачка, го въведе и съобщи за идването му.

Щом той се появи на вратата (недостатъчно висока, за да влезе, без да се наведе), Розамунд се изправи с тихо радостно възклицание и остана така, загледана в него със светнали очи и поруменели бузи.

Нима е нужно да я описваме? В блясъка на известността, с който я обкръжи по-сетне сър Оливър Тресилиън, в Англия надали е имало поет, който да не е възпял миловидността и красотата на Розамунд Годолфин, а доколкото ни е известно, достатъчно много от тези описания съществуват и сега. Както и нейният брат, тя имаше червеникави коси и беше божествено висока, при все че поради младата възраст фигурата й бе малко прекалено слаба за този ръст.

— Не те чаках тъй рано… — заговори тя, но забеляза необичайно строгото изражение на лицето му. — Защо… какво се е случило? — извика девойката, рязко предупредена от прозрението си, че се е случило някакво нещастие.

— Нищо, което да те разтревожи, мила, и все пак нещо, което може да те ядоса. — Той обви с ръка тънкия й кръст над широкия кринолин, отведе я нежно обратно до стола, а сам седна на седалката под прозореца. — Ти храниш ли добри чувства към сър Джон Килигрю? — В гласа му звучеше потвърждение и въпрос.