Рафаел Сабатини - Морският ястреб

— Ще бъде предизвикан и още повече, господ да ми е свидетел! Ако ти мислиш, че това деяние ще остане ненаказано…

Розамунд се хвърли на гърдите му и започна да го умолява да сложи край на това скарване. Каза му за любовта си към сър Оливър и му съобщи за твърдото си решение да се омъжи за него въпреки цялата съпротива, която може да й окажат, но всичко това не успя да смекчи яда му. Все пак в името на любовта, която винаги беше свързвала тъй тясно двамата, накрая братът отиде дотам, че обеща сам той да не продължава тази разправия, ако сър Джон остане жив. Ала ако сър Джон починел — което било твърде възможно, — неговата чест изисквала да отмъсти за деянието, за чието извършване сам той допринесъл толкова много.

— Този човек е за мене отворена книга — заяви Питър с младежко самохвалство. — Той е лукав като сатаната, но не може да ме излъже. Чрез Килигрю той нарани мене. Понеже желае теб, Розамунд, той ми каза направо, че не можел да се бие с мен, колкото и да съм го предизвиквал, дори и след като си позволих да го ударя. Можеше да ме убие за това, но знаеше, че това ще издигне стена между него и тебе. О, той е пресметлив колкото всички изчадия на ада. Затова, за да заличи безчестието, с което го заклеймих, той прехвърля вината върху Килигрю и отива да го убие, като смята, че това ще ми подействува като предупреждение. Но ако Килигрю умре… — И в този дух Питър продължи да дьрдори, а нежното й сърце се изпълваше с болка, като виждаше враждата, разгаряща се между двамата мъже, които обичаше най-много на света. Ако се стигнеше дотам единият от тях да убие другия, тя знаеше, че никога вече не ще може да погледне оцелелия.

Най-после девойката се успокои, като си спомни за клетвеното обещание на сър Оливър, че животът на брат й ще остане неприкосновен за него, каквото и да се случи. Розамунд имаше вяра в него, осланяше се на думата му и на необикновената му сила, която му позволяваше да избере път, какъвто никой по-слаб мъж не би посмял да поеме. При тези размишления гордостта й се разрасна и тя поблагодари на бога за своя любим, който във всяко отношение изпъкваше като великан сред другите мъже.

Но сър Джон Килигрю не умря. Той се лута около седем дни между земното и небесното царство и започна да се съвзема. Към октомври вече излизаше, изпит и блед, останал наполовина от онова, което е бил преди, и заприличал на сянка.

Едно от първите му посещения бе в Годолфин Корт. Отиде да разубеждава Розамунд за годежа й и го направи по желанието на брат й. Обаче в укорите му, за учудване, липсваше очакваната от нея настойчивост.

Колкото и да е странно, но когато се беше озовал толкова близко до смъртта и земните му интереси бяха станали тъй маловажни, сър Джон бе погледнал истината право в лицето и бе дошъл до заключението — заключение, невероятно за него в обикновено състояние, — че е получил онова, което си е заслужил. Той бе разбрал, че е действувал недостойно, при все че навремето не е съзнавал колко недостойна е постъпката му, че оръжието, с което се е борил срещу сър Оливър, не е подхождало на благородник, нито пък би могло да му спечели особено уважение. Той схвана, че е допуснал старата му вражда спрямо рода Тресилиън, раздухана от понесената напоследък загуба, когато не му се позволи да строи в Смитик, да изопачи съжденията му и да го накара да повярва, че сър Оливър действително е всичко онова, което го е нарекъл. Стана му ясно, че завистта също имаше дял в тази работа. Морските подвизи на сър Оливър му бяха донесли богатство, а с това богатство той наново изграждаше в този край влиянието на Тресилиъновци, което Ралф Тресилиън бе тъй чудовищно разрушил, и с това застрашаваше да засенчи влиянието на рода Килигрю от Аруинак.

Въпреки това, когато трябваше да въздействува, той не отиде чак дотам, щото да признае, че сър Оливър Тресилиън е подходящ избраник за Розамунд Годолфин. Покойният й баща беше поставил нея и брат й под неговите грижи и той безупречно беше изпълнявал настойническите си задължения до деня на пълнолетието на Питър. Обичта му към Розамунд бе нежна като на любовник, макар и смекчена от чисто родителско чувство. Тази обич стигаше до обожание и след всичките обяснения, след като освободи ума си от всички нечестни предубеждения, той все пак изпитваше твърде голяма неприязън към Оливър Тресилиън и мисълта за него като съпруг на Розамунд го отблъскваше.

Преди всичко не биваше да се забравя тази лоша тресилиъновска наследственост — неоспоримо лоша, тъй явно проявена в случая с покойния Ралф Тресилиън. Не беше възможно Оливър да не се е поддал на влиянието й, но пък нямаше и никакви признаци, които да го докажат на сър Джон. Той проявяваше обичайната тресилиъновска буйност. Беше избухлив и жесток, а пиратският занаят, с който се беше заловил сега, прилягаше най-много на природните му заложби. Беше груб и високомерен, не търпеше бележки и беше склонен да потъпква чувствата на другите. Беше ли той — напълно честно се питаше сър Джон — подходящ другар за Розамунд? Можеше ли да повери нейното щастие на грижите на такъв мъж? Не, не можеше.