Рафаел Сабатини - Морският ястреб

Ала при все че сър Джон бе спечелен да не се намесва, озлоблението на мастър Питър не намаля, наопаки, то растеше от ден на ден, а скоро възникна и друг повод за изострянето му, повод, съвсем неподозиран от сър Оливър.

Той знаеше, че брат му Лайонел почти всеки ден отива в Малпас, знаеше и целта на тези всекидневни разходки. Знаеше за дамата, която устройваше там приеми за ергените на Труроу, Пенрин и Хелстън, а беше дочул и за лошата слава, с която тя се ползувала в града — слава, която всъщност я беше накарала да заживее вън от града. Той каза на брат си няколко откровени и грозни истини, свързани с нея, за да го предупреди, и това едва не стана причина двамата да се скарат за първи път.

Сетне той вече не спомена за нея. Оливър знаеше, че въпреки своя мързел Лайонел умее да бъде упорит, и познаваше достатъчно добре човешката природа, за да бъде убеден, че в този случай вмешателството само ще го скара с брат му, без да се постигне истинската цел. И тъй Оливър примирено сви рамена и замълча.

Въпросът остана така и той никога вече не заговори за Малпас и за царуващата там сирена. Междувременно есента премина в зима, а с настъпването на бурите сър Оливър и Розамунд можеха да се виждат много по-рядко. В Годолфин Корт не ходеше, понеже девойката не желаеше това, пък и сам той смяташе, че е най-разумно да се държи настрана, защото иначе се излагаше на опасността да се скара със собственика, който му беше забранил да идва. През това време Оливър почти не виждаше Питър Годолфин, а в редките случаи, когато се срещаха, двамата се разминаваха с много бегъл поздрав.

Сър Оливър бе напълно щастлив и хората забелязваха колко по-мек бе неговият глас, колко по-приветливо беше станало неговото лице, познато на всички като високомерно и отблъскващо. Той очакваше утрешното си щастие с вярата на безсмъртния в бъдещето. Съдбата беше поискала от него само търпение и той й го даваше радостно, изпълнен с надежда за наградата, която скоро щеше да стане негова. Действително годината идваше към своя край. И преди настъпването на нова зима Пенароу Хауз щеше да си има господарка. Това му се виждаше неизбежно като самото годишно време. Но въпреки цялата си непоколебима увереност, въпреки цялото търпение и щастие, които черпеше от нея, идваха мигове, когато изглеждаше потиснат от някакво недоловимо предчувствие за грозяща беда, някакво подсъзнателно предусещане на злото, стаено в утробата на съдбата. Когато потърсваше причината за унинието си, когато се мъчеше да го изтълкува с разума си, не можеше да намери никакви основания и винаги идваше до заключението, че го потиска именно прекомерността на това щастие, което го кара понякога да усеща предупредителна болка в сърцето, сякаш за да възпре ликуващия му полет.

Един ден, около седмица преди Коледа, му се случи да иде с кон за някаква дребна работа в Хелстън. Половин седмица по крайбрежието беше бушувала виелица и той се беше отегчавал, затворен у дома, докато на полето се трупаше все нов и нов сняг. На четвъртия ден бурята утихна, грейна слънце, небесата се очистиха от облаците и цялата околност блесна, облечена в заляна от светлина, заслепяваща белота. Сър Оливър поиска да му доведат коня и препусна сам през сипкавия сняг. Тръгна си към дома рано следобед, но на една-две мили от Хелстън забеляза, че едната подкова на коня беше паднала. Той слезе и хванал поводите в ръка, пое по огряната от слънцето долина между височините на Пенденис и Аруинак с песен на уста. Така стигна до Смитик пред вратата на ковачницата. Там стояха купчинка рибари и селяни, защото наблизо нямаше кръчма и ковачницата бе място на постоянни сборища. Освен селяните и един пътуващ търговец с товарните му коне там бяха и сър Андрю Флак, свещеникът от Пенрин, и мастър Грегори Бейн, един от съдиите от съседния Труроу. И двамата бяха добри познати на сър Оливър и той спря на приятелски приказки с тях, докато чакаше да му подковат коня.

Всичко това бе твърде злополучно, като започнем от изгубването на подковата, та до срещата с тези двама господа; защото, докато сър Оливър стоеше там, по полегатия склон от Аруинак се зададе мастър Питър Годолфин.

Впоследствие сър Андрю и мастър Бейн твърдяха, че мастър Питър изглеждал пийнал, толкова зачервено било неговото лице и тъй неестествен блясъкът на очите, тъй несвързан говорът и толкова неприлично и глупаво онова, което наговорил. В истинността на това не бихме могли да се усъмним. Той си попийваше канарско вино, също и сър Джон Килигрю, а сега беше обядвал при сър Джон. Мастър Питър бе от онези, които стават свадливи от виното, или с други думи, когато виното го завладяваше, а сдържаността го напускаше, истинският му нрав неудържимо взимаше връх. Видът на застаналия там сър Оливър предложи на младежа тъкмо онова, от което имаше нужда, за да даде воля на лошото си настроение, а може да го е подбудило още повече присъствието на другите двама благородници. Може да си е припомнил с полупияния си ум, че веднъж беше ударил сър Оливър, а сър Оливър се беше изсмял и беше казал, че никой нямало да го повярва.