Рафаел Сабатини: Морският ястреб

Всичко, което притежаваше, дължеше на щедростта на брат си. Развратният им баща беше умрял, както обикновено умират такива хора, оставил им бе обременени със задължения имоти и многобройни дългове; дори и къщата в Пенароу бе ипотекирана, а взетите срещу нея пари — изпити, проиграни или похарчени за една или друга от многобройните любовници на Ралф Тресилиън. След това Оливър продаде малкия имот близо до Хелстън, наследен от майка му, а парите вложи в рисковано предприятие в испански води. Обзаведе кораб, подбра моряци и отплава с Хокинз на едно от онези пътувания, които сър Джон Килигрю с пълно право можеше да нарече пиратски набег. Завърна се с достатъчно плячка в пари и скъпоценни камъни, за да освободи наследственото имение на Тресилиъновци. Отплава наново и се върна още по-богат. А в това време Лайонел оставаше у дома и се наслаждаваше на живота. Обичаше да си поживее. Беше мързелив по рождение и имаше разточителния екстравагантен вкус, присъщ обикновено на безделниците. Не беше роден за труд и борба, пък и никой не се беше постарал да поправи недостатъците на нрава му в това отношение. Понякога Лайонел се замисляше какво ли ще му донесе бъдещето, ако Оливър реши да се ожени. Боеше се, че животът му нямаше да е така приятен, както досега. Но не изпитваше сериозен страх. Не му прилягаше — то никога не приляга на такива хора — да се задълбочава в размишления за бъдещето. Когато мислите му се насочваха към този въпрос в миг на мимолетна тревога, той рязко ги пропъждаше със заключението, че в края на краищата Оливър го обича и никога не ще му откаже достатъчно средства за всичките му нужди.

Без съмнение в това той беше напълно прав. Оливър му беше повече баща, отколкото брат. Когато донесоха татко им у дома, за да умре от раната, нанесена от разярен съпруг — а смъртта на този грешник с бързото му и изпълнено с ужас разкаяние бе потресаваща гледка, — той повери Лайонел на грижите на по-стария му брат. По онова време Оливър беше седемнадесет, а Лайонел дванадесетгодишен. Но Оливър изглеждаше толкова по-възрастен, че дваж овдовелият Ралф Тресилиън беше свикнал да се осланя на това твърдо, решително и властно дете от първия му брак. Именно пред него умиращият изля жалкия разказ за разкаянието си от живота, който беше живял, и за плачевното състояние на имота, който оставяше на своите синове. Не се боеше за Оливър. Сякаш беше схванал с ясновидството, което проблясва у умиращите, че Оливър е от онези, които винаги надделяват, мъж, роден да нагоди света за своя черупка. Тревожеше се само за Лайонел, когото преценяваше със същото проницателно проникновение, което осенява човека в последните му часове. Това породи и жалката му молба към Оливър, и чистосърдечното обещание на Оливър да стане баща, майка и брат на малкото момче.

Всичко това се въртеше в ума на Лайонел, докато седеше потънал в размисъл, и той още веднъж се противопостави на тази чудовищна, настойчива мисъл, че случи ли се нещо лошо на брат му в Аруинак, то ще е само от полза за самия него; че ще се наслаждава с пълно право на онези неща, на които сега се наслаждава благодарение на щедростта на другиго. Сякаш някакъв дявол му се надсмиваше и присмехулно му нашепваше, че ако Оливър умре, скръбта му няма да е дълготрайна. Тогава, отвратен от този глас на себелюбието, толкова гнусен, че в друго време би вдъхнал ужас дори и на самия него, той си припомни неизменната и неотклонна обич на Оливър, припомни си милите грижи и добротата, с които Оливър го обгръщаше през изтеклите години, и прокълна покварата на този ум, който можеше дори да допусне подобни мисли. Лайонел бе тъй покрусен от прилива на чувствата, от тази жестока борба между съвестта и себелюбието, че изведнъж скочи на крака и от устните му се изтръгна вик:

— Vade retro, Sathanas! 6 6 Vade retro, Sathanas! (лат.) — Махни се от мен, сатана!

Старият Никълъс стреснато вдигна глава и видя жълтото като восък лице и покритото с пот чело на младежа.

— Мастър Лайонел! Мастър Лайонел! — възкликна той и малките му блестящи очички загрижено се взряха в лицето на младия господар. — Какво се е случило?

Лайонел избърса челото си.

— Сър Оливър отиде в Аруинак, за да търси отплата — каза той.

— А каква е тази отплата, сър? — запита Никълъс.

— Отиде да накаже сър Джон, задето го е оклеветил. По обветреното лице на Никълъс се разля усмивка.

— Така ли? Слава богу, крайно време беше. Сър Джон има прекалено дълъг език.

Лайонел се скова, изумен от спокойната увереност и непоколебимата сигурност на слугата в изхода на отмъщението на неговия господар.