Рафаел Сабатини - Морският ястреб

Корсарят бе извънредно неспокоен, както е естествено за човек, който крие нещо и започва да се бои, че може да е бил издаден. Но кой би могъл да го издаде? Само трима на тази галеаса знаеха тайната му: адютантът Али, Джаспър и италианецът Виджитело. А Сакр-ел-Бар беше готов да заложи всичките си притежания, че нито Али, нито Виджитело биха го издали и, от друга страна, бе доста уверен, че за да запази самия себе си. Джаспър също му е останал верен. Все пак намекът на Марзак за този палмов кош го изпълни с тревога, която го накара сега да потърси боцмана италианец, на когото вярваше повече, отколкото на всички други.

— Виджитело — каза той, — възможно ли е някой да ме е издал на пашата?

Виджитело рязко вдигна глава при този въпрос, а после уверено се усмихна. Двамата стояха сами до борда на долната палуба.

— Във връзка с това, което носиш ли? — запита той и посочи с поглед коша. — Невъзможно. Ако Асад го знаеше, щеше да се издаде, преди да напуснем Алжир, а в противен случай никога не би отплавал без по-силна лична охрана.

— Защо ще има нужда от охрана? — отвърна Сакр-ел-Бар. — Стигне ли се до схватка между нас — което съвсем не е изключено, ако съм прав в подозренията си, — не може да има и съмнение на чия страна ще се наредят корсарите.

— Така ли? — запита Виджитело с усмивка на мургавото си лице. — Не бъди толкова положителен. Повечето от тия хора са влизали в десетки сражения под твоето предводителство. За тях ти си пашата, естественият им водач.

— Може би. Но те дължат своята вярност на Асад-ед-Дин, избраника на аллаха. Стигне ли се до избор между двама ни, вярата им ще ги принуди да застанат на негова страна въпреки всички стари връзки, съществували между тях и мене.

— Все пак имаше неколцина, които мърмореха, когато ти отнеха челното място в това пътуване — осведоми го Виджитело. — Не се и съмнявам, че мнозина ще се повлияят от вярата си, но има много други, които биха тръгнали с тебе и срещу самия велик султан. А не забравяй — добави италианецът и несъзнателно понижи глас, — че мнозина между нас са вероотстъпници като мене и тебе, които не биха се поколебали нито за миг, ако се стигне до избор на страна. Надявам се обаче — добави той с променен глас, — че в случая няма такава опасност.

— Същото вярвам и аз напълно искрено — отвърна разгорещено Сакр-ел-Бар. Но все пак не съм спокоен и трябва да зная на какво мога да се осланям, ако се случи най-лошото. Иди при хората, Виджитело, поизпитай техните чувства, разбери настроението им и се постарай да установиш на колко души мога да разчитам, ако ми се наложи да обявя война на Асад или ако той обяви война на мене. Бъди предпазлив.

Виджитело намигна многозначително с едното си черно око.

— Не се тревожи — каза той. — След малко ще знаеш и това.

С тези думи двамата се разделиха — Виджитело се запъти към носа да се занимае с проучванията си, а Сакр-ел-Бар бавно се върна на горната палуба. Но пътем спря в прохода при първата пейка откъм кърмата и изгледа клюмналия роб с бяло тяло, прикован там. Корсарят жестоко се усмихна, забравил собствените тревоги в насладата на отмъщението.

— Аха, значи вече си опитал бича! — рече той на английски. — Но това е нищо в сравнение с другото, което тепърва ще дойде. Имаш щастие, че днес духа вятър. Няма да е така винаги. Скоро ще разбереш какво съм претърпял поради твоето вероломство.

Лайонел вдигна към него хлътнали, кръвясали очи. Искаше да прокълне брат си, но бе победен от чувството за справедливостта на това наказание.

— Лично за себе си не ме е грижа — отговори той.

— Ще се загрижиш и за себе си, скъпи братко — гласеше отговорът. — Ще се загрижиш и за себе си дяволски много и ще се оплакваш най-горчиво. Говоря ти от личен опит. Едва ли ще останеш жив и за това съжалявам най-много. Бих искал да имаше моите мишци, та да поживееш в този плаваш пъкъл.

— Казвам ти, че не ме е грижа за себе си — настоя Лайонел. — Какво направи с Розамунд?

— Много ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че се показах като благородник и се ожених за нея? — подигравателно подхвърли Оливър.

— Ожени ли се? — възкликна Лайонел, изтръпнал при самата мисъл за тази възможност. — Куче такова!

— Защо ме ругаеш? Нима можех да сторя нещо повече? — И той го отмина със смях, като остави Лайонел да се гърчи от мъката на предположенията си.

Подир един час, когато мъгливите очертания на Балеарските острови придобиха по-голяма плътност и цвят, Сакр-ел-Бар и Виджитело се срещнаха повторно на долната палуба и набързо размениха няколко думи.