Фредерик Пол - Петте ада на Орион

На него имаше приятели и нещо друго — нещо, от което тялото му се нуждаеше — въздух, вода и храна. Маккрей не знаеше какво щеше да стане с него, ако докато съзнанието му блуждаеше между звездите, тялото му умреше. Но и нямаше желание да узнае това.

Маккрей не се бе опитал да движи материалното си тяло, но благодарение на стореното с мозъка му сега можеше да върши всичко, което беше по силите на сънародниците на Наблюдателя. Както те го бяха пренесли от кораба до планетата, така и той бе в състояние сега да прехвърли тялото си обратно от планетата на кораба. Напъна мозъчните си мускули, които никога досега не бе използвал, и след миг тялото му се тръсна на пода на наблюдателната кабина на „Джодръл Банк“. След още един миг се озова в тялото си, отвори очи и се взря в учуденото лице на Крис Сторър, неговия помощник-навигатор.

— Боже небесни — прошепна Сторър, — ти ли си!

— Аз съм — отговори Маккрей прегракнало, през засъхнали и напукани устни, зае седнало положение и опита мускулите на тялото си. То го болеше. Беше капнал от умора. — Моля те, помогни ми да се измъкна от този костюм.

Маккрей установи, че никак не е лесно да бъде отново дух в тяло. Времето бе спряло за него. Той се бе реял с часове по звездните пътища с освободения си дух, но докато душата му беше освободена, тялото му там, на „планетата“ на Наблюдателя, бе продължавало бавния си метаболизъм, системното изяждане на собствените си тъкани, неизбежното си придвижване към смъртта. Когато се върна в него, установи, че пулсът му е променчив, а дишането му — повърхностно. Глад стържеше стомаха му. Мускулите го боляха.

Каквото и да бе станало в душата му, ясно беше, че тялото му щеше да умре, ако стоеше още дълго време ненахранено и занемарено. Затова го бе пренесъл обратно на „Джодръл Банк“. Изправи се, но отбягваше въпросите на Крис.

— Дай ми нещо за ядене, а после да се почистя малко. — (Бе установил, че тялото му вони). — Тогава ще ти разправя всичко, което искаш да знаеш — на теб, на капитана и на останалите, които желаят да слушат. И освен това ще трябва да пратим съобщение до Земята, понеже е важно… Но, моля те, ще го разкажа само веднъж. Тъй като — премълча това — може да нямам време да го повторя.

Защото ония студени и кръвожадни същества в скупчените вътрешни слънца се бяха пресегнали така небрежно, както мечка измъква сьомга от поток, и отскубнали непознатата жена от планетата на Наблюдателя. Те можеха да се пресегнат навсякъде в галактиката, където витаеха мислите им.

Лесно можеха да го проследят дотук.

Хубаво беше да си отново човек и Маккрей ревеше от болка и радост, докато струята на душа като ледени иглици прочистваше тялото му. Излапа огромните блюда с бифтеци и картофи, които корабната кухня избута пред него, и пи изстудено мляко и димящо черно кафе в сменящи се еднопинтови канички. Маккрей се остави да бъде прегледан от корабния лекар и се смя на изражението в очите на този човек.

— Зная, че съм малко разнебитен — каза той. — Но това няма значение, докторе. Можете да ме държите в лазарета колкото време си искате, след като поговоря с капитана. Пет пари не давам за това. Разбирате ли, аз няма да бъда там… — и се засмя още по-гръмогласно, но не обясни.

Един час по-късно, с пълен стомах и с нещо от спринцовката на лекаря в кръвния си поток за избистряне на мозъка, той се намираше в капитанската каюта и се мъчеше да разкаже със смислени думи невероятната история на (както бе установил) осемте дни след отвличането му от кораба.

Гледайки корабните офицери, добри приятели, другари в десетки отпуски на някоя планета, Маккрей заговори, запъна се и за миг се затрудни да намери думи. Беше толкова невероятно, че не можеше да го опише. Как да ги накара да разберат?

А се налагаше да разберат. Нелепи или не, нелепите факти трябваше да им бъдат обяснени. Колкото и смешно да зяпаха, те бяха умни хора. Щяха да се противят, но накрая щяха да разберат.

Превъзмогна затруднението си, като им разправи ясно и просто всичко, което се бе случило, без да ги гледа в лицата и без да чака въпросите им. Разказа им за Наблюдателя и за помещението, в което бе попаднал. Разказа им за възрозовата светлина, показваща само това, върху което съсредоточаваше вниманието си — и им обясни всичко, макар че отначало не го бе разбрал: за сънародниците на Наблюдателя и как целият техен сетивен свят е създаден от това, което човеците наричат екстрасензорно възприемане, където „светлината“ е просто фокусиране на мисълта, но тя не вижда материалните предмети, към които не е насочена. Разказа им за жената от другия кораб и за жестокото хирургическо посегателство върху мозъка му, което му бе открило цяла вселена. Обеща, че тази вселена ще се открие и за тях. Разказа им за смъртната, незнайна опасност за сънародниците на Наблюдателя — и за самите тях, — скрита в центъра на галактиката. Разправи им как жената бе изчезнала и им каза, че сега тя е мъртва — убита от Старите от Централните райони — щастие за нея, обясни Маккрей, щастие и за всички тях, защото, макар че дори в смъртта мозъкът й щеше да издаде някои от своите тайни, ако беше жива, той щеше да служи за пътеводител на Старите и те щяха да се нахвърлят върху тях.