Фредерик Пол - Петте ада на Орион

Би могъл да й инжектира някакво възбуждащо средство, мислеше си той. Но дали то щеше да подобри положението? Не по същество, заключи той със съжаление. Сънят беше потребност, а не лукс; нямаше полза да я събужда с химически средства, когато тялото й показваше, че се нуждае от почивка, като отказваше да се събуди при повикване. Във всеки случай, ако не беше сериозно ранена, сигурно скоро щеше да се събуди сама.

Провери пулса и зениците; всичко беше нормално, нямаше указания за кръвоизлив или соматичен шок.

Толкова по въпроса. Поне бе взел едно просто решение, мислеше той с мрачна ирония. По този начин бе станал отново господар на собствената си съдба, а това бе възвърнало донякъде самочувствието му.

Може би щеше да успее да направи нещо повече. Защо например да не се опита да намери изход от това място?

По всяка вероятност нямаше да могат да останат тук неограничено време — ето първия факт, който трябваше да има предвид. Или въображението му беше развинтено, или миризмата на халогени беше малко по-силна. Във всеки случай нямаше гаранция, че това място ще остане обитаемо по-дълго от предишното, и той трябваше да се съобразява с обстоятелството, че запасът от въздух в един космически костюм не е неизчерпаем. Тези бърлоги можеха да се окажат смъртоносна клопка.

Маккрей постоя, облегнат на дръжката на секирата си, питайки се доколко тук имаше разум и доколко паника. Знаеше, че най-голямото му желание сега е да се измъкне от това място, да види небе и звезди, да бъде там, където няма същества, които дебнат зад лъжливи ламперии на стени или надничат през телекамери, скрити в мебелите, и могат да го подмамят в клопка. Но имаше ли причина да вярва, че ще бъде по-добре някъде другаде? Дали това място не е нещо като вивариум, поддържан за неговото оцеляване — може би проникването на отровни газове и горещина в първото помещение не беше умишлено посегателство срещу безопасността му, а се дължеше на неизправност в екранирането, което единствено би могло да запази живота му?

Не знаеше, а и поради естеството на нещата не можеше да знае. Но колкото и да бе парадоксално, мисълта, че бягството може да увеличи опасността за него, засилваше още повече желанието му да избяга. Той искаше да знае. Ако смъртта го чакаше извън това помещение, Маккрей беше готов да я посрещне — сега, докато беше все още физически в добра форма.

И докато все още не бе загубил разсъдъка си. Защото имаше предел на количеството явления, които можеше да натрупа в дъното на съзнанието си; рано или късно ще трябва да застане лице срещу лице с противоречията, загадките, страховете.

Но какво би могъл да направи с жената? Да речем, ще я носи, но можеше ли да носи и костюма й? Не смееше да я вземе със себе си без костюм. Нямаше да й направи услуга, като я потопи в друга отровна атмосфера и я гледа как умира, тъй като й бе отнел единствената надежда за оцеляване. Но костюмът тежеше най-малко 50 фунта. Неговият — малко повече; момичето тежеше, да речем, 130. С такъв товар не би могъл да се справи, поне не повече от няколко десетки ярда разстояние.

Говорещият в шлема му каза внезапно:

— Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“. Съобщението ти е прието. Сега насочваме и препредаваме сигнала ти. Чакай. След десет минути ще ти се обадим пак. — И с друг тон: — Бог да ти е на помощ, Мак. Какво се е случило с теб, дявол да го вземе?

Въпросът беше уместен. Маккрей изруга напусто, понеже не знаеше какво да отговори.

Със злорадство си представяше какво става на борда на „Джодръл Банк“ в това време. Във всеки случай не само той беше объркан. Те са сигурно в пълна безпътица. Що се отнася до тях, навигаторът им е бил в даден момент на поста си, а в следващия момент е изчезнал безследно. Това само по себе си беше голяма главоблъсканица; единственият начин да се измъкнеш от свръх-светлинен кораб в полет значеше самоубийство. Сигурно така са помислили, щом са разбрали, че е изчезнал, и са претърсили кораба, за да се уверят дали по някаква причина не блуждае в някой трюм или не е в безсъзнание в някоя стаичка след някакво трудно въобразимо нападение от друг член на екипажа. Навярно са помислили че някак, в момент на умопомрачение, си е навлякъл костюм — костюмът беше налице — и е скочил от някой люк. Но изключено бе да се връщат, за да го търсят. Вярно, биха могли да засекат субпространственото му радио, ако си бе служил с него. Но каква полза щяха да имат от това? Първият въпрос, на който не можеше да се даде отговор, преди колко време е скочил. Дори и да знаеха това „Джодръл Банк“, който се движеше над 500 пъти по-бързо от скоростта на светлината, не можеше да бъде спрян за по-малко от десетина светлинни години. Не смееха да се надяват да се върнат дори приблизително на онова място в пространството, където той навярно бе скочил, и изобщо нямаше надежда да стигнат до някакво място, да се спрат, да огледат наоколо и да тръгнат отново — ускоренията бяха огромни, човекът — съвсем дребна прашинка.