Патрик Зюскинд - Парфюмът (Историята на един убиец)

На шест години бе изучил с обонянието си цялата околност. В дома на мадам Гайар нямаше предмет, по северната улица „Шарон“ нямаше кътче, човек, камък, дърво, храст или стобор, нямаше местенце, което той да не познаваше и разпознаваше по мирис или да не запечатваше здраво в паметта си неговата моментна неповторимост. Бе натрупал десетки, стотици, милиони специфични миризми и боравеше с тях така умело, така свободно, че не само си спомняше за тях, щом ги усетеше, а и щом си спомнеше за тях, ги усещаше реално; да, дори стигна по-далеч: свързваше ги във фантазията си в нови комбинации и така създаде в себе си нови миризми, които не съществуваха в действителния свят. Все едно притежаваше богат речник на миризми, който му даваше възможност да образува произволен брой обонятелни изречения, и то на възраст, когато неговите връстници едва-едва скалъпваха с мъчително налетите им като през фуния думи първите си традиционни изречения за описание на околния свят. Най-точно дарованието му можеше да се сравни с това на някой музикален вундеркинд, който умееше да разчита азбуката на отделните тонове в мелодиите и хармониите и сам композираше нови мелодии и хармонии, естествено, с тази разлика, че азбуката на миризмите бе несравнимо по-богата и по-диференцирана от тази на тоновете и с още една разлика: че творческата дейност на вундеркинда Грьонуй протичаше само в душата му и не можеше да се възприеме от никой друг освен от самия него.

Колкото порастваше, толкова по се затваряше в себе си. Най-обичаше да скита из северното предградие Сент Антоан, из зеленчуковите градини, лозята и поляните. Понякога не се прибираше вечер, изчезваше с дни. Полагаемото се възпитание с пръчка понасяше, без да дава израз на болката. Домашният арест, лишаването от храна, трудът за назидание не можеха да променят поведението му. Спорадичното посещение за година и половина на енорийското училище към „Нотр Дам дьо Бон Секур“ остана без видим резултат. Научи буквите, да пише името си и нищо повече. Учителят му го обяви за слабоумен.

На мадам Гайар обаче направи впечатление, че той притежава някои качества и способности, които й се сториха странни, да не речем свръхестествени: например, че детският страх от тъмнината и нощта му бяха съвършено чужди. По всяко време можеше да го изпрати да донесе нещо от зимника или пък в непрогледна нощ да го изпроводи до сайванта за дърва, докато другите деца не се решаваха да тръгнат дори с фенер. Той вървеше в тъмното, ала никога не бъркаше пътя и мигом донасяше поръчаното, без да стори погрешна стъпка, без да се препъне или събори нещо. Още по-забележително обаче бе умението му — както установи мадам Гайар, — че той виждаше през хартия, плат, дърво, та дори през дебели зидове и затворени врати. Знаеше колко и кои питомци се намират в спалнята, без да влиза там. Знаеше, че в зелката се е сгушила гъсеница, още преди да я разрежат. А веднъж бе скрила парите си така, че сама не знаеше къде ги е дянала (тя често сменяше скривалищата им). Грьонуй, без да се колебае нито за секунда, посочи мястото зад камината и — виж ти! — парите бяха там. Дори и в бъдещето можеше да вижда, щом като известяваше визитата на някоя персона далеч преди тя да се е появила, или пък предсказваше надигащата се буря, без да има нито едно облаче на небето. Всъщност, той виждаше всичко това — гъсеницата в зелката, парите зад камината, хората зад стените и през няколко улици — не с очите си, а го надушваше с все по-острия си и чувствителен нюх, та дори оня удар с машата да не бе повредил обонянието на мадам Гайар, такова нещо дори и насън не би й хрумнало. Слабоумно или не, тя бе уверена, че момчето има две лица. А тъй като смяташе, че двуличниците вещаят гибел и смърт, тя започна да се плаши от него. Ала още по-страшна, направо непоносима й бе мисълта, че съжителствува под един покрив с човек, дето има дарбата да вижда през стени и греди грижливо скътаните пари, и щом откри тази ужасяваща способност у Грьонуй, потърси начин да се отърве от него, така че й дойде добре дошло, когато по същото време — Грьонуй бе на осем години — манастирът „Сен Мери“ безпричинно прекрати издръжката му. Мадам не опита да им напомня. От благоприличие изчака седмица и когато дължимата сума все пак не пристигна, хвана момчето за ръка и го отведе в града.

На улица „Мортельори“, недалеч от реката, тя познаваше един кожар на име Гримал, прословут с интереса си към млада работна ръка, но не като редовни чираци и калфи, а като евтини роби. Та нали в занаята имаше така опасни за живота манипулации — остъргване на кожи от разложилото се месо, смесване на отровни каши за щавене и багрене, приготвяне на ецващи дъбилни смеси — и всеки съзнаващ отговорността си майстор не хабеше за тях обучените кадри, а безработната сбирщина, скитниците или пък тъкмо такива безпризорни деца, за които при злополука нямаше кой да повдигне въпрос. Естествено, мадам Гайар съзнаваше, че с поред здравия разум Грьонуй няма шанс да оцелее в дъбилнята на Гримал. Ала тя не беше жена, която да му мисли много-много. Бе изпълнила дълга си. Задълженията й бяха приключили. Какво щеше да стане с питомника й по-нататък — не я засягаше. Ако оцелее — добре, ако пукне — пак добре, важното е всичко да е законно. И така, тя взе от господин Гримал документ, че е предала детето, а от своя страна даде разписка, че за услугата е получила дължимите петнадесет франка и пое обратно към дома си на улица „Шарон“. Не чувствуваше ни най-малко угризение на съвестта. Напротив, смяташе, че е постъпила не само законно, но и справедливо, защото прехраната на едно дете, за което никой не плаща, бе неминуемо за сметка на останалите деца, та дори и за нейна сметка, пък и като нищо можеше да застраши бъдещето на другите деца, та дори и нейното, тоест собствената й, уютната й, интимната й смърт — единственото нещо, което си бе пожелала от този живот.