Фредерик Пол - Тунел под света

— Важно! — изръмжа мъжът. — Една нищожна единица от двадесет и една хиляди?

— Но тази единица е Бъркхарт, мистър Дорчин. Отново той. И ако съдим по начина, по който изчезна, сигурно някой му помага.

— Добре, добре. Това не е толкова важно, Джанет — и без това програмата „Чоко-байт“ се изпълнява предсрочно. А щом и без това сте тук, влезте в кабинета и попълнете работния си лист. И не се тревожете по въпроса с Бъркхарт. Той вероятно се навърта някъде наоколо. Тази вечер ще го пипнем и…

Мъжът и жената влязоха в стаята. Бъркхарт затвори вратата с ритник и вдигна пистолета.

— Ето какво сте намислили — рече тържествуващо той.

Бъркхарт бе възнаграден за кошмарните часове, смътното усещане на безумието, за объркването и страха. Никога през живота си не бе изпитвал такова удовлетворение. На лицето на мъжа бе изписано изражение, за каквото Бъркхарт бе само чел, но не бе и виждал: отворена уста и ококорени очи, и макар че Дорчин успя да издаде някакъв звук, вместо въпрос се получи някакво мучене.

Девойката бе не по-малко учудена. Поглеждайки я, Бъркхарт разбра откъде му е толкова познат гласът й. Това бе същото момиче, което му се бе представило като Ейприл Хорн.

Дорчин се съвзе бързо.

— За този ли ставаше въпрос? — попита рязко той.

— Да! — отвърна момичето.

Дорчин кимна с глава.

— Вземам си думите назад. Вие бяхте права. Ей вие… Бъркхарт. Какво искате?

— Наблюдавайте го внимателно — извика Суонсън. — Може да има още един пистолет.

— Претърсете го тогава — каза Бъркхарт. — Ще ви кажа какво искаме, Дорчин. Искаме да дойдете с нас във ФБР и там да обясните по какъв начин сте успели да похитите двадесет хиляди души.

— Да похитя? — изпухтя Дорчин. — Та това е нелепо. Махнете този пистолет. С него не можете да постигнете нищо.

Бъркхарт неумолимо размаха пистолета.

— А аз мисля, че можем.

Дорчин изглеждаше вбесен и възмутен, но странно, той не беше изплашен.

— Проклятие!… — изкрещя той, но затвори уста и преглътна. — Слушайте — заговори убедително, — вие правите голяма грешка. Аз не съм похищавал никого, повярвайте ми!

— Не ви вярвам! — каза рязко Бъркхарт. — Защо трябва да ви вярвам?

— Но това е истина! Давам ви честната си дума.

Бъркхарт поклати глава.

— Давайте честната си дума във ФБР. Всичко ще изясним. А сега кажете как се излиза оттук?

Дорчин отвори уста, за да възрази.

— Не заставайте на пътя ми! — избухна Бъркхарт. — Ще ви убия, без да ми мигне окото. Не разбирате ли? Прекарах два дни в ада и вие ще отговаряте за всяка секунда от това време. Да ви убия? За мен ще бъде само удоволствие — и без това нямам какво да губя! Изведете ни оттук!

Лицето на Дорчин изведнъж стана непроницаемо. Изглежда, той бе готов да отстъпи, ала русото момиче, което той нарече Джанет, се промъкна и застана между него и пистолета.

— Моля ви — заувещава тя Бъркхарт. — Вие не разбирате. Не трябва да стреляте!

— Махнете се от пътя ми!

— Но, мистър Бъркхарт…

Тя не успя да се доизкаже. С безизразно лице Дорчин тръгна към вратата. Това вече Бъркхарт не можеше да понесе. Крещейки, той вдигна пистолета. Момичето изпищя пронизително. Бъркхарт дръпна спусъка. Като се приближаваше към него с жален и умоляващ поглед, момичето отново се бе изпречило пред дулото на пистолета.

Бъркхарт инстинктивно бе насочил пистолета ниско, за да рани, а не да убие. Но не беше се прицелил добре.

Куршумът бе попаднал в корема.

Дорчин бе излязъл и изчезнал — вратата след него се хлопна и бързите му стъпки кънтяха вече далече.

Бъркхарт захвърли пистолета и се спусна към момичето.

Суонсън скимтеше.

— Това ще ни довърши, Бъркхарт. О, защо го направихте? Щяхме да се измъкнем. Щяхме да отидем в полицията. Всъщност ние вече почти се бяхме измъкнали. Ние…

Бъркхарт не го слушаше. Бе коленичил до момичето. Тя лежеше по гръб и някак странно бе разперила ръце. Нямаше кръв, раната почти не се виждаше, но тя лежеше така, както никой жив човек не може да лежи.

И все пак не беше мъртва.

Тя не беше мъртва, ала вцепененият до нея Бъркхарт си помисли: „Но тя не е и жива!“

Пулс не се напипваше, но разперените пръсти на едната й ръка ритмично потрепваха.

Не се чуваше и дишане, а само някакво стържещо съскане.

Отворените й очи гледаха Бъркхарт. В тях нямаше нито страх, нито болка, а само дълбока, по-дълбока и от преизподнята жал.

Устните й се свиха капризно и тя промълви:

— Не се… тревожете, мистър Бъркхарт. С мен… всичко е наред.