Роджър Зелазни - Ако с Фауст не успееш…

Но след миг вече беше съвсем очевидно, че дяволите са само помощници. Сред тях се разхождаха десетина вещици, надзираваха работата и самите те изпълняваха някои по-деликатни реконструкции. Всички бяха облечени в едни и същи одърпани, омазани дрипи, а на тесните си глави носеха островърхи шапки, чиито периферии се накланяха неестествено над блестящите им очи. И всички носеха високи ботуши с връзки около хилавите глезени, а по костеливите рамене на повечето от тях, стоеше по една черна котка.

— Е, какво е това? — изрече една високопоставена вещица, чийто ранг личеше единствено по черната сатенена роза, прикрепена към шапката й. — Да не си основния материал, който поръчахме? Ела тук, миличък, и ще те направим на парчета за нула време.

— Не съм никакъв материал — отвърна Фауст гордо. — Аз съм Йохан Фауст, доктор от Земното Царство.

— Струва ми се, че току-що имахме един такъв клиент тук — каза вещицата.

— Да не би да беше придружен от един висок, хилав демон, на име Мефистофел?

— Ами да, беше, макар че, според мен, той изобщо не е хилав.

— Онзи мъж с него не е Фауст! Той е самозванец! Аз съм Фауст!

Вещицата го изгледа безизразно.

— Всъщност наистина ми се стори нещо много млад за учен доктор! Имате ли някакъв документ за самоличност?

Фауст пребърка портфейла си (който бе прехвърлен и спиритуализиран, но иначе — съвсем същия като на Земята) и намери една почетна карта от град Люблин регистрационна карта на гласоподавател от Париж и сребърен медал, който му бе връчен на Големия панаир на магьосническото изкуство, състоял се преди две години в Прага.

— Ами, в такъв случай значи вие сте Фауст каза вещицата. — А онзи — другият — ме е излъгал и Мефистофел също, освен ако не бъркам нещо. Лошо, много лошо. А така добре го подмладихме. Направо да ти се доплаче от умиление като видиш колко красив стана.

— Но това е било неправилно! — извика Фауст, като скърцаше със зъби. — Сега трябва да направите същото и с мен.

— Едва ли ще е възможно — каза вещицата. — Вече използвахме по-голямата част от отпуснатия за това подмладяване материал. Но, все пак, да видим какво ще можем да направим.

Тя поведе Фауст към един стол. После повика един от дяволите помощници и двамата тихо се по-съветваха нещо.

— Проблемът е — каза дяволът — че използвахме повечето от серума за дълголетие за другия.

— Изцедете утайките до край и ги използвайте — пак е по-добре от нищо.

— Ами лицето! — Дяволът наведе главата на Фауст на едната страна и после на другата. Очите му, твърди като ахати, изследваха лицето на Фауст и в тях не пролича никакъв интерес. — Без материал за разкрасяване какво мога да направя с това голямо лице с дълъг нос, хлътнали бузи и тънки устни, а?

— Ей! — извика Фауст — не съм дошъл тук да ме обиждат.

— Я млъквай — обади се дяволът. — Тук аз съм докторът, а не ти. — И като се обърна към вещицата добави: — Бихме могли да изградим тялото му, ако не до степен да притежава свръхчовешки сили, понеже още не работим по тази тема, то поне до едно прилично положение.

Направете, каквото можете — каза вещицата.

Дяволът работеше бързо и с въодушевление, което изплаши Фауст, докато не разбра, че действията на дявола не му причиняват болка. И той се отпусна на стола, докато дяволът, който си тананикаше тихичко, отстрани някои от по-увисналите части от анатомията на Фауст и на тяхно място постави свежа плът, като придържаше с ръка увисналите парчета кожа, докато не прилепнат към костите. Накрая прекара влакна от нерви, мускули и сухожилия на необходимите места, за да може Фауст да се усмихва, да гримасничи и да движи крайниците си и ги залепи по местата им с малко Универсално лепило.

Той свърши, подръпна нещо оттук, побутна друго оттам и се отдръпна назад да огледа резултата от работата си, после кимна самодоволно и каза:

— По-добре, отколкото очаквах, като се има предвид с какъв материал трябваше да работя.

После изчисти Фауст с четката, избръска полепналото по чаршафа и го подкани да се огледа в едно от високите стенни огледала.

В огледалото Фауст съзря един мъж с доста по-здраво телосложение, отколкото си спомняше да е имал някога. Кожата му беше изгубила восъчната белота на старостта и бе приела червендалестия оттенък на средната възраст. Зрението му също се беше подобрило, както и слухът. Лицето му силно напомняше неговото собствено, но дяволът беше пооправил малко стърчащия му нос, беше издал брадичката му по-напред и премахнал увисналата му гуша. Като цяло сега той изглеждаше далеч по-добре от преди, макар че едва ли би спечелил някой от онези конкурси за мъжка красота, които се провеждаха тайно в някой области на Италия.