Фредерик Пол - Милионният ден

— Дявол да го вземе! — възкликна Дора, тъй като в желанието си да запази равновесие, налетя на някакъв непознат тип, когото по-нататък ще наричаме Дон.

Срещата не беше лоша. Дон точно се отправяше натам, където щяха да ремонтират крака му, и съвсем не му беше до амурчета. Но точно когато минаваше край регистрационната платформа за подводничари, забеляза, че се е намокрил и че държи в обятията си някакво прекрасно девойче. И веднага разбра, че са създадени един за друг.

— Ще се ожениш ли за мен? — попита той.

— В сряда — меко отвърна тя.

И обещанието беше като ласка.

Дон беше висок, мускулест, загорял и обаятелен, макар името му да не беше „Дон“, точно както името на Дора не беше „Дора“. Личното му име беше Адонио, затова съкратено ще го наричаме Дон. Неговият личен цветови код в ангстрьоми беше 5290, тоест малко по-син от 5314 на Дора. Затова се харесаха от пръв поглед — защото имаха близки вкусове и интереси.

Трудно ми е да ви обясня с какво точно се занимаваше Дон — имам предвид не като заработка, а какво точно придаваше смисъл и съдържание на живота му — просто за да не умрете от скука. Мога само да кажа, че то бе свързано с многобройни пътешествия. Той пътешестваше на космически кораби. За да се движи такъв кораб наистина бързо, трийсет и един мъжки екземпляра и седем генно женски трябваше да правят разни работи. Дон бе сред тези трийсет и един и задачата му бе да обмисля възможностите. Подложен бе на силни лъчения, не защото работеше в двигателния отсек, а поради утечка на радиация от по-горното ниво, където една генна жена колекционираше елементарни частици, а въпросните частици се удряха в квантите. На вас, разбира се, не ви пука за това, но Дон трябваше през цялото време да живее в обвивка от лек, еластичен и много устойчив материал с цвят на мед. Веднъж вече ви споменах за това, но тогава сигурно сте си помислили, че става дума за загар.

Нещо повече — той беше киборг. Много преди тази история някои негови телесни части бяха заменени с механизми, много по-здрави и по-производителни. Кръвта му движеше не сърце, а кадмиева помпа. Белите му дробове се разширяваха само когато иска да викне, тъй като бяха комплекс от осмотични филтри и Дон получаваше кислород по затворен цикъл. За човека от двайсети век той би изглеждал малко странен със светещите си очи и длани със седем пръста, но и за самия себе си, и за Дора всичко във вида му си беше наред.

При своите пътешествия Дон бе посетил Проксима от Кентавър, Процион и загадъчните Мрежести светове, донесъл бе екземпляри от културни растения от планетата Канопус, а от мъждукащия Алдебаран — някакви весели и симпатични зверчета. Беше виждал хиляди горещи сини гиганти и студени червени джуджета, поне десет хиляди планети, скитосвал бе по космическите пътеки почти двеста години, връщайки се на Земята само при платен отпуск. Но и това не е важно. Такива хора се създават от историята, а не от обстоятелствата, а вие искате да узнаете нещо повече за тях двамата.

В общи линии се случи това, което трябваше да се случи. Великолепното чувство, което изпитаха един към друг, нарастваше и процъфтяваше, а в сряда даде плод. Срещнаха се в Бюрото за кодиране и всеки бе докарал по няколко добри приятели за повдигане на духа. И докато личностите им се кодираха и записваха, те се усмихваха, шептяха си и търпеливо понасяха шегите на своите приятели. После си размениха математическите аналози и се разделиха — Дора в жилището си под повърхността на морето, Дон — на своя кораб.

Честна дума, това си беше идилия. Живяха дълго и щастливо до онази минута, когато решиха повече да не се будалкат с този живот и умряха.

Разбира се, никога повече не се срещнаха.

О, виждам ви аз вас, нагъвачи на припечени бифтеци: чешете мазолите на едната си ръка, в другата държите тази книга, докато в плеъра ви се продухват някакви хевиметалисти. Не повярвахте на нито една дума, нали? Нито за секунда, нали? Абе хората не могат да живеят така — нервно си казвате вие, докато отивате за бучка лед за вашия джин с тоник.

А Дора бърза ли, бърза с потока на транспортния тунел за своето подводно жилище (тя обича дома си и затова се преправи соматично, за да може да диша в тази среда). Ако ви кажа с какво страхотно чувство поставя записания аналог на Дон в манипулатора за символи, как се подключва към него, как се настройва…

Ако се опитам да го разкажа, ще онемеете! Или ще присвиете яростно очи и ще изръмжите: „Ега ти начина на любов!“ И въпреки това повярвай ми, приятелче, че Дора изпитва не по-малка наслада от партньорките на Джеймс Бонд, даже много по-пълна наслада от тази, която ти можеш да получиш в така наречения „истински живот“. Добре де, хайде, гневи се и скърцай със зъби — много й пука на Дора! Ако изобщо си мисли за теб, своя трийсеткратен прапрадядо. За нея ти си просто един примитив. Да, да, животно. Дора е по-далеч от теб, отколкото ти от австралопитека. Ти за секунда не би издържал на повърхността на нейния енергичен живот. Нали не смяташ, че прогресът върви по права линия? Знаеш ли, че прогресът е бързо изкачваща се нагоре стръмна крива, може би дори експонента? В началото се клатушка едва-едва, после по-бързо, по-бързо, накрая лети като ракета. А ти, опънатият на канапето нагъвач на бифтеци, току-що си се научил да палиш фитила.