Алеко Константинов: Какво? Швейцария ли?…

Скалите, скоро! Боже, каква е тази пропаст! Каква е там онази бездна, от която се издигат облаци към небето? Спускайте се надолу, спускайте се по стръмнината, потънете в гъстата мъгла, на дъното на бездната е селото Погановци. Не се спирайте, напред! Още малко, още един хълм… Погледнете сега!… В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!… Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса… Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на светлината и цветовете? Всички сили и способности немеят пред туй подавляюще величие и всичко се съсредоточва в зрението, в нямото благоговейно съзерцание… Да ми е да хвана целия свят за яката, да го дотътря дотука и да им извикам:

— Гледайте бе, дураци, какво се врете из вашите вмирисани градове и села!…

Слизаме на Пагоновския манастир. Бедният манастир. Да останеше на неговите полусрутени сградици, и десет в година не би се полакомили да го посетят, макар че от магерницата му стърчи комин, строен от великия защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен контраст между вехтите полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които се издигат зад тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си подкрепяте с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална сграда, за да потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа. Вий вървите край брега, срещу течението на шумящата Ерма, и се приближавате към основанията на паралелно издигнатите към небесата скали; те притискат реката и тя сърдита, разпенена, шумно скача от камък на камък и бърза да се освободи и освободена, разстила своите пенливи води, от които се чуват облекчителни въздишки. Вий се прощавате със слънчевите лъчи и прониквате в сенчестия и хладния гигантски пролом. Не се опитвайте да видите върховете на скалите, между които тече реката-ще ви падне шапката и ще видите само прелестното синкаво българско небе и леки пушни облачета; напразно гледате — можете да ги ведите само от страна. Спуснете си погледа надолу и нека очите ви се устремят в пролома, срещу течението на раздразнено шумящата вода; вижте как се катерят растенията и се стремят да зърнат слънцето. Проломът се извива и продължава, но жадното око не може да проникне какви чудеса се крият в туй тайнствено ущелие: брегът край скалите се свършва и дълбока вода лиже подножията на скалите от двете страни. Ето един смелчаг, освобождава се от облеклото си и плахо нагазва в струите на Ерма. Той гази в едно направление, в друго, в трето — търси брод. Той стъпва на една скалица, издигната сред реката, издига се с помоща на тоягата и почва да дебне към завоя на пролома и се взира… Щастливецо, обади ни какво има там?… Ерма заглушава нашия глас, а щастливецът, вкаменен, като че сраснат със скалата, върху която е стъпил, забравя нас, забравя целия свят и гледа… Ето го, връща се. Ний го обсипваме с въпроси, а той, като че пробуден от дълбок сън, гледа ни като замаян и във въздишката му се смесва само думата: „Остави се!“… Колко дребни, боже, колко дребнички животинки изглеждаме ний сега между тия колоси. Но умни животинки! Ний ще се ухитрим да преодолеем препядствията и най-накрая все пак ний ще бъдем победители. Ний ще се снабдим с хиляди приспособления и когато и да е, ще се покатерим по гърдите на тия горди гиганти, а засега — като не можем направо — ще заобиколим и ще погледнем от върха на скалите в пропастта. Вий, които не разполагате с още един свободен ден — сбогом, бързайте да не пропуснете трена, а ний оставаме.

И ето възлизаме. Манастирът като че почва да потъва в пропастта, а пред очите ни хоризонтът става все по-широк и по-разнообразен. Нахлуваме в гората, пълзим нагоре, разгръщаме клоновете, пращят от устрема сухите съчки, сипят се камъчета под нозете ни; ний се качим. Где умора пред тия все нови и нови картини. Пред нас скала, наляво пропаст, надясно гъста сплетена гора. „Напред, момчета!“ И по една ивица от няколко сантиметра, опрени с ляво рамо о стената, един след друг, ловим се ту за за камъни, ту за корени, ту за тревата и ето ни над препядствието. Где са горите гиганти? — Под краката ни. Где е земният рай? — Пред очите ни… Ний сме на една височина двойно по-голяма от тая на скалистите стени. Стига вече, нали стига? О, не! С българина не се шегувай, не го дразни-иди сега, че спирай буйния стремеж на младия български турист. Златната средина се спира, младостта полита към върха на гората, смелостта се устремява в пропастта. Иди ги спирай, ако можеш! Тия, които се покачиха на върха, могат да се похвалят, че са слезли през места, по които не е стъпвал човешки крак; но пък един от тия, които се спуснаха в бездната, е направил до такава степен отчаян подвиг, който ще направи чест на най-смелия алпийски турист.

Читать дальше